— Как така?
— Прие една субсидия от шибаните военни. Човече, той е включен в някаква биологична военна група. Счита се, че това е мирно приложение на неговите изследвания, обаче ти знаеш, че това е дрън-дрън ярина. Той продаде душата си и сега те предявяват претенциите си. Как ти се струва?
— Фактът, че баща ти се е продал — ако наистина се е продал, — може да е сензация за вашето семейство, но се страхувам, че няма да заинтересува особено читателите.
— Хей, човече, не ти се обаждам да ти продавам лимонада. Имам истински материал. Тази нощ те дойдоха за него. Има някаква криза. Склонен съм да мисля, че той трябваше да отлети по работа на изток. Аз се прокраднах горе и ги подслушах в стаята, докато той излагаше всичко на майка ми. В Сноуфилд има някакво заразяване. Тревога първа степен. Опитват се да го държат в тайна.
— Сноуфилд, Калифорния?
— Да, да. Това, което си мисля, човече, е че те са провеждали тайни изпитания на някакво бактериологично оръжие върху нашия собствен народ и то е излязло от контрол. Или може би е имало случайно изтичане. Със сигурност там става нещо наистина сериозно.
— Как се казваш, синко?
— Рики Бетънби. Името на баща ми е Уилсън Бетънби.
— Станфорд ли каза?
— Да. Ще се заемеш ли с това, човече?
— Може би тук има нещо. Обаче преди да започна да се обаждам на хората в Станфорд, трябва да ти задам още много въпроси.
— Давай. Ще ти разкажа всичко, което мога. Искам всичко да излезе наяве. Искам той да си плати, дето се продаде.
През цялата нощ изтичаха поверителни сведения. В Дъгуей, Юта, един армейски офицер, който трябваше да бъде по-предпазлив, използва един телефонен автомат извън базата, за да се обади в Ню Йорк и изплюе историята на многообичния си по-малък брат, който бе репортьор-новак на Таймс. В леглото, след правене на секс, един помощник на губернатора разказа на своята любовница-журналистка. Тази и други дупки в дигата доведоха до разрастването на потока информация от тънка струйка до пълноводна река.
Към три часа сутринта, номераторът в службата на окръжния шериф в Санта Майра бе претоварен. На разсъмване Санта Майра гъмжеше от вестникарски, телевизионни и радиорепортьори. За няколко часа улицата пред службата на шерифа се напълни с журналистически коли, микробуси с камери, носещи емблемите на телевизионни станции от Сакраменто и Сан Франциско, репортьори и любопитни хора от всички възрасти.
Полицаите отказаха да се борят със струпването на хора в средата на улицата, защото те бяха прекалено много, за да се поберат на тротоарите. Оградиха мястото и го превърнаха в огромен прес-център на открито. Няколко предприемчиви момчета от един съседен жилищен блок започнаха да продават сандвичи и сладки и — с помощта на невиждана дотогава редица от електрически шнурове — горещо кафе. Техният подкрепителен пункт стана център на слуховете, където репортьорите се трупаха да си разменят теории и мълви, чакайки най-новите официални бюлетини.
Други новинари се пръснаха из Санта Майра, търсейки хора с приятели или роднини в Сноуфилд или които по някакъв начин бяха свързани с разположените там полицаи. Други репортьори се разположиха до полицейската барикада на отклонението за Сноуфилд.
Въпреки всичката тази дандания, половината от пресата все още не бе пристигнала. Много представители на източните медии и чуждестранната преса бяха още на път. За властите, които се опитваха геройски да се справят с бъркотията, най-лошото предстоеше. Следобед щеше да стане истински цирк.
22
СУТРИН В СНОУФИЛД
Малко след като се съмна, късовълновата радиостанция и двата бензинови електрически генератора пристигнаха на барикадата на пътя, която бележеше границата на карантинната зона. Двата, малки фургона, които ги носеха, бяха управлявани от полицаи от калифорнийската служба за контрол на пътищата. След като им разрешиха да минат през блокадата, колите бяха паркирани и изоставени по средата на шесткилометровия път за Сноуфилд.
Когато служителите от пътната служба се върнаха при барикадата, местните полицаи докладваха по радиото за положението до щаб-квартирата в Санта Майра. На свой ред, оттам сигнализираха на Брайс Хамънд в хотел Хилтоп.
Тал Уитман, Франк Отри и още двама души отидоха с една патрулна кола до мястото и взеха оставените фургони. По такъв начин се ограничаваше разпространението на евентуално заразяване.
Инсталираха радиостанцията в един ъгъл на фоайето на хотел Хилтоп. Изпратиха съобщение до щаб- квартирата в Санта Майра и получиха отговор. Сега, ако се случеше нещо с телефоните, нямаше да бъдат напълно изолирани.
След един час, единият от генераторите бе свързан с мрежата на уличните лампи от западната страна на Скайлайн роуд. Другият бе съединен с електрическата инсталация на хотела. Вечерта, ако захранването бъдеше изключено по тайнствен начин, генераторите щяха да се задействат автоматически. Тъмнината нямаше да трае повече от една-две секунди.
Брайс бе уверен, че дори техният неизвестен неприятел нямаше да може да отвлече някоя жертва толкова бързо.
Джени Пейдж започна сутринта с едно незадоволително измиване с мокра гъба, последвано от напълно задоволителна закуска от яйца, шунка, препечени филийки и кафе.
После, придружена от трима тежко въоръжени мъже, тя отиде по улицата до своята къща и взе оттам чисти дрехи за себе си и Лайза. Отби се и в службата си, откъдето взе един стетоскоп, един апарат за измерване на кръвно налягане, памук, марля, шини, бинтове, турникети, антисептични и болкоуспокояващи средства, спринцовки, антибиотици и други инструменти и материали, които щяха да й бъдат нужни да оборудва извънредна амбулатория в един ъгъл на фоайето на хотел Хилтоп.
Сградата бе притихнала.
Полицаите продължиха да се оглеждат нервно, влизайки във всяка нова стая така, сякаш подозираха, че над вратата е монтирана гилотина.
Джени тъкмо привършваше с опаковането на материалите в своята служба, когато телефонът иззвъня. Всички се втренчиха в него.
Те знаеха, че в града работят само два телефона, но и двата се намираха в хотел Хилтоп.
Телефонът звънна отново.
Джени вдигна слушалката, без да говори.
Мълчание.
Тя зачака.
След секунда чу далечните крясъци на чайки. Бръмченето на пчели. Мяукането на котка. Детски плач. Детски смях. Задъхано куче. Звукът на гърмяща змия: чика-чика-чика-чика.
Брайс бе чул подобни неща по телефона миналата нощ, в полицейския участък, точно преди пеперудата да започне да се блъска о прозорците. Той бе казал, че звуците са съвсем обикновени, познати животински шумове. И въпреки това го бяха обезпокоили. Той не беше в състояние да обясни защо.
Сега Джени разбра какви точно бяха те.
Чуруликане на птици.
Крякане на жаби.
Котешко мъркане.
Мъркането премина в съскане. Съскането премина в ядосан котешки крясък. Крясъкът премина в кратък, ала ужасяващ писък на болка.
После един глас:
— Ще натикам големия си бодил в сочната ти сестричка.
Джени позна гласа. Уоргъл. Мъртвецът.
— Чуваш ли ме, докторе?
