Ръката му се стегна върху гърлото й.
Той рече:
— Дай ми…
Тя изпусна гореща струя въздух.
— …една целувчица.
Тя изпусна още един писък.
Този път писъкът не бе беззвучен. Този път издаде такъв звук, който изглеждаше достатъчно силен да разбие огледалата на тоалетната и да строши теракотните плочки.
И докато мъртвото безоко лице на Уоргъл се навеждаше бавно-бавно към нея, докато чуваше как писъкът отеква в стените, вихрушката от истерия, в която се въртеше, се превърна сега във вихрушка от мрак и Лайза постепенно изгуби съзнание.
20
КРАДЦИ НА ТРУПОВЕ
Във фоайето на хотел Хилтоп, на едно канапе с керемиден цвят срещу най-отдалечената от тоалетните стена, Дженифър Пейдж бе седнала до сестра си и обгърнала раменете й с ръка.
Брайс бе клекнал пред канапето, държейки Лайза за ръката, която изглежда не можеше да се сгрее отново, независимо колко силно я масажираше и триеше.
С изключение на дежурните, всички се бяха събрали в полукръг зад Брайс.
Лайза изглеждаше ужасно. Очите й бяха хлътнали, бдителни и призрачни. Лицето й бе бяло като плочките в дамската тоалетна, където я бяха открили в безсъзнание.
— Стю Уоргъл е мъртъв — увери я Брайс още веднъж.
— Той искаше да го… целуна — повтори момичето, придържайки се непоколебимо към странния си разказ.
— В тоалетната нямаше никой друг освен теб — каза Брайс. — Никой друг, Лайза.
— Той беше там — настояваше момичето.
— Ние се втурнахме веднага, щом ти изпищя. Намерихме те сама…
— Той беше там.
— …на пода, в ъгъла.
— Той беше там.
— Тялото му е в служебната стая — каза Брайс, стискайки леко ръката й. — Сложихме го там. Спомняш си, нали?
— Още ли е там? — попита момичето. — Може би е по-добре да проверите.
Брайс срещна погледа на Джени. Тя кимна. Спомняйки си, че всичко е възможно през тази нощ, Брайс се изправи, пусна ръката на момичето и се обърна към служебното помещение.
— Тал?
— Да?
— Ела с мен.
Тал извади револвера си.
Като издърпа собственото си оръжие от кобура, Брайс каза:
— Останалите стойте тук.
С Тал до себе си, Брайс прекоси фоайето до вратата на стаичката и спря пред нея.
— Не мисля, че тя е от децата, които обичат да си съчиняват невероятни истории — каза Тал.
— Зная, че не е.
Брайс мислеше за това как тялото на Пол Хендерсън бе изчезнало от полицейския участък. Да го вземат дяволите, но онзи случай бе съвсем различен. Никой не охраняваше тялото на Пол. Обаче никой не можеше да стигне до тялото на Уоргъл — а то не би могло да се вдигне и си отиде само, — без да го види поне от един от тримата полицаи, които дежуреха във фоайето. И все пак не бяха видели никого и нищо.
Брайс застана отляво на вратата и направи знак на Тал да отиде до дясната й страна.
Няколко секунди се ослушваха. Хотелът беше тих. От стаичката не идваше никакъв звук.
Държейки тялото си встрани от вратата, Брайс протегна ръка, хвана дръжката и я завъртя бавно и безшумно. Поколеба се. Погледна към Тал, който беше в пълна готовност. Брайс пое дълбоко въздух, блъсна вратата навътре и отскочи назад.
Нищо не изхвръкна от неосветената стая.
Тал се приближи предпазливо до рамката на вратата, протегна ръка, опипа стената за ключа на лампата и го намери.
Брайс приклекна в очакване. В мига, в който лампата светна, той се хвърли напред, с насочен пред себе си револвер.
От двете вградени в тавана осветителни тела се пръскаше силна луминисцентна светлина, която се отразяваше в краищата на металната мивка и многобройните шишета и кутии с препарати за почистване.
Покривалото, в което бяха увили тялото, лежеше на купчинка на пода, до масата.
Трупът на Уоргъл липсваше.
Дийк Кувър пазеше предните врати на хотела. Не можеше да помогне особено на Брайс. Беше прекарал много време в наблюдение на Скайлайн роуд, с гръб към фоайето. Някой би могъл да измъкне тялото на Уоргъл, без Кувър да забележи.
— Ти ми каза да наблюдавам предните подстъпи, шерифе — рече Дийк. — Стига да не е вдигал шум, Уоргъл би могъл да излезе победоносно оттам, без да привлече вниманието ми.
Двамата дежурни при асансьорите, Кели Макхийт и Дони Джесъп, бяха от по-младите подчинени на Брайс, около двадесет и пет годишни, но бяха способни, заслужаващи доверие и сравнително опитни.
Макхийт, рус и едър мъж с мускулест врат и широки плещи, поклати глава:
— Никой не е влизал или излизал от стаичката през цялата нощ.
— Никой — потвърди Джесъп. Той бе жилав къдрокос мъж с жълтеникаво-кафяви очи. — Щяхме да го видим.
— Вратата е точно пред нас — отбеляза Макхийт.
— А и ние бяхме тук цялата нощ.
— Нали ни познаваш, шерифе — каза Макхийт.
— Знаеш, че не сме кръшкачи — рече Джесъп.
— Когато трябва да дежурим…
— … ние наистина дежурим — довърши Джесъп.
— По дяволите — каза Брайс. — Тялото на Уоргъл го няма. Да не би просто да е скочило от масата и минало през стената?
— Още по-малко пък е скочило от масата и минало през тази врата — заяви твърдо Макхийт.
— Сър — каза Джесъп, — Уоргъл бе мъртъв. Лично аз не съм виждал тялото, но от това, което чух, той е бил съвсем мъртъв. Мъртъвците остават там, където ги сложиш.
— Не е задължително — рече Брайс. — Не и в този град. Не и тази нощ.
Когато влязоха с Тал в стаята, Брайс каза:
— Тук просто няма друг изход освен вратата.
Обиколиха бавно помещението, разглеждайки го.
На капещото кранче увисна капка вода и падна в металната мивка с тих звук.
— Отдушникът — посочи Тал към една решетка на стената, точно под тавана. — Какво ще кажеш за него?
— Сериозно ли говориш?
— По-добре да проверим.
— Не е достатъчно голям да мине човек. — Помниш ли кражбата в бижутерийния магазин на Крибински?
— Как бих могъл да я забравя? Още не е разкрита, както и Алекс Крибински подчертано ми напомня за това всеки път, когато се срещнем.
