Той стоеше на два-три метра зад нея, в средата на помещението и се хилеше.
Тя се завъртя, убедена, че в огледалото има някакъв дефект, че това е оптическа измама. Разбира се, че той не беше наистина там.
Ала той беше там. Гол. Хилейки се мръснишки.
Лицето му бе възстановено: тежките челюсти, мазнишката уста с дебели устни, свинския нос, малките пъргави очички. По магически начин плътта бе отново цяла.
Невъзможно.
Преди Лайза да може да реагира, Уоргъл застана между нея и вратата. Голият му крак шляпна по пода.
Някой удряше по вратата.
Уоргъл сякаш не чуваше.
Удряше, удряше и удряше.
Защо просто не отвореха вратата и не влезнеха вътре?
Уоргъл протегна ръце и ги замърда приканващо. Хилейки се.
Лайза бе намразила Уоргъл от мига, в който го бе видяла. Тя бе забелязала как я гледа той, когато си мисли, че вниманието й е заето с нещо друго и изражението на очите му бе объркващо.
— Ела тук, сладурче — каза той.
Тя погледна към вратата и осъзна, че никой не удряше по нея. Тя просто чуваше лудото биене на собственото си сърце.
Уоргъл облиза устни.
Внезапно Лайза се задъха, за своя собствена изненада. Тя бе така парализирана от завръщането на мъжа от смъртта, че бе забравила да диша.
— Ела тук, малка кучко.
Тя се опита да изпищи, ала не можа. Уоргъл се попипа мръснишки.
— Обзалагам се, че обичаш вкуса на това, а? — каза той, хилейки се.
Устните му бяха омокрени от гладно облизващия се език.
Лайза отново се опита за изпищи. И отново не можа. Тя с мъка успяваше да всмукне така нужните глътки въздух в изгарящите я дробове.
Той не е истински, каза си тя.
Ако затвори очи за няколко секунди и ги стисне силно и преброи до десет, той няма да бъде тук, когато ги отвори.
— Малка кучка.
Той е една илюзия. Може би дори сън. Може би отиването й в тоалетната в действителност е само част от нейния кошмарен сън.
Но тя не провери теорията си. Не затвори очи и не преброи до десет. Не посмя.
Уоргъл направи крачка към нея, продължавайки да се попипва.
Той не е истински. Той е една илюзия.
Още една крачка.
Той не е истински, той е една илюзия.
— Ела, сладурче, дай да си хапна от тези цици.
Той не е истински, той е една илюзия, той не е истински, той е…
— Ще ти хареса, сладурче. — Тя се дръпна. — Какво хубаво телце имаш, сладурче. Колко хубаво. Той продължи да се приближава.
Лампата бе зад него. Неговата сянка падна върху нея. Призраците не хвърлят сенки.
Въпреки усмивката му, гласът му ставаше все по-дрезгав и по-отвратителен.
— Ти, глупава малка уличнице. Ще те използвам хубавичко. Дяволски хубавичко. По-добре от който и да е от твоите съученици. Няма да можеш да ходиш цяла седмица след като те обладая, сладурче.
Неговата сянка я бе погълнала цялата.
Сърцето й тупкаше така силно, сякаш всеки миг щеше да се пръсне. Лайза отстъпи още малко, още малко, но скоро се опря о стената в ъгъла.
Огледа се наоколо за някакво оръжие или поне за нещо, което да хвърли по него. Нямаше нищо.
Тя всмукваше с все по-голяма мъка всяка следваща глътка въздух. Чувстваше се замаяна и слаба.
Той не е истински. Той е една илюзия.
Тя не можеше да се самозаблуждава повече; тя повече не можеше да вярва, че това е сън.
Уоргъл спря на една ръка разстояние от нея. Той я изяждаше с поглед. Люлееше се настрани и се клатеше напред-назад върху пръстите на голите си крака, сякаш някаква безумна мрачна музика се засилваше и отслабваше вътре в него.
Той затвори противните си очи, люлеейки се замечтано.
Мина една секунда.
Какво прави той?
Две секунди, три, шест, десет.
Очите му все още бяха затворени.
Тя усещаше как я отнася някаква вихрушка от истерия.
Ще може ли да се шмугне покрай него? Докато той е със затворени очи? Господи. Не. Той е прекалено близо. За да се измъкне, ще трябва да се допре до него. Господи. Да се допре до него? Не. Божичко, това ще го изкара от този транс или каквото и друго да е това, и той ще я хване, а ръцете му ще бъдат студени, мъртвешки студени. Не, тя не би могла да се накара да го докосне. Не.
Тогава тя забеляза, че зад очите му ставаше нещо странно. Някакво гърчене. Клепачите вече не съответстваха на извивката на неговите очни ябълки.
Той отвори очи.
Тях ги нямаше.
Зад клепачите лежаха само празни черни гнезда.
Тя най-накрая изпищя, ала произведеният вик не можеше да бъде чут от човешко ухо. Въздухът излезе като експресен влак и тя почувства как гърлото й работи конвулсивно, но не излизаше никакъв звук, който да привлече помощ.
Неговите очи.
Неговите празни очи.
Тя беше сигурна, че тези празни гнезда продължават да я виждат. Те я поглъщаха с пустотата си.
Усмивката му не бе изчезнала.
— Котенце — каза той.
Тя продължаваше да издава беззвучния си писък.
— Котенце. Целуни ме, котенце.
Някак си тези тъмни като нощ, обрамчени с кости гнезда продължаваха да блещукат злобно.
— Целуни ме.
Не!
Остави ме да умра, молеше се тя. Господи, остави ме да умра първа.
— Искам да засмуча сочния ти език — каза настоятелно Уоргъл, избухвайки в кикот.
Той посегна към нея.
Тя се притисна силно о твърдата стена.
Уоргъл докосна бузата й.
Тя потрепери и се опита да го отдръпне.
Крайчетата на пръстите му се прокараха надолу по бузата й.
Ръката му бе ледена и хлъзгава.
Тя чу един тънък, сух, зловещ стон — „У-у-у-у-ухххххххх“ — и осъзна, че чува самата себе си. Замириса й на нещо странно, парливо. Неговият дъх? Спареният дъх на мъртвец, изхвърлен от гниещи дробове? Дишаше ли движещият се мъртвец? Вонята бе слаба, но непоносима. На Лайза й се догади.
Той наведе лицето си към нейното.
Тя се взря в избодените очи, в бездънния мрак зад тях и й се стори, че наднича през две шпионки в дълбоките камери на Ада.
