— Онзи човек влязъл в мазето на Крибински през незатворен прозорец, почти толкова малък, колкото тази решетка.
Брайс знаеше, както всяко ченге, което си имаше работа с кражби, че мъж със среден ръст може да проникне в здание през учудващо малък отвор. Всяка дупка, достатъчно широка да поеме човешка глава, бе достатъчно широка и за минаване на цялото тяло. Раменете са по-широки от главата, разбира се, но могат по някакъв начин да се свият или промушат, а където са минали раменете, с малко усилие минава и тазът. Но Стю Уоргъл не беше човек с обикновено телосложение.
— Коремът на Стю щеше да се запречи като тапа в гърлото на бутилка — каза Брайс.
Въпреки това, той дръпна една табуретка, която стоеше в единия ъгъл, качи се на нея и разгледа отблизо отдушника.
— Решетката не е закрепена с болтове — каза той на Тал. — Този модел е със скоба на пружина, така че може евентуално да се затвори от вътрешната страна, ако Уоргъл е минал оттам, стига да се е проврял с краката напред.
Брайс свали решетката от стената.
Тал му подаде фенерче.
Брайс насочи лъча в тъмния отдушник и се намръщи. Тесният метален отвор бе съвсем къс, след което завиваше нагоре под ъгъл от деветдесет градуса.
Като изключи фенерчето и го върна на Тал, Брайс каза:
— Невъзможно. За да се провре оттук, Уоргъл би трябвало да бъде не по-едър от Сами Дейвис и гъвкав като човека-змия по панаирите.
Франк Отри се доближи до Брайс Хамънд при централното оперативно бюро в средата на фоайето, където шерифът се бе настанил и преглеждаше съобщенията, които бяха пристигнали през нощта.
— Сър, трябва да научите нещо за Уоргъл.
Брайс вдигна поглед:
— Какво?
— Ами… не искам да говоря лошо за умрелия…
— Никой от нас не го уважаваше особено — каза решително Брайс. — Всеки опит да го възхваляваме ще бъде лицемерие. Така че, ако знаеш нещо, което ще ми помогне, изплюй го, Франк.
Франк се усмихна.
— Щеше да се справиш много добре в армията. — Той приседна на края на бюрото. — Миналата нощ, когато Уоргъл и аз разглобявахме радиото в участъка, Уоргъл направи няколко отвратителни забележки за д-р Пейдж и Лайза.
— Нещо за секс?
— Да.
Франк повтори разговора, който бе имал с Уоргъл.
— Господи — възкликна Брайс, клатейки глава.
Франк каза:
— Най-много ме разтревожи това, което той каза за момичето. Уоргъл бе наполовина сериозен, когато каза, че би се опитал да се сближи с нея, ако има удобен случай. Не смятам, че би стигнал чак до изнасилване, но той беше способен да стане много нахален и да използва властта си, значката си, за да я принуди. Не вярвам, че това дете може да бъде принудено; тя е много смела. Но въпреки всичко смятам, че Уоргъл би се опитал.
Шерифът почукваше с молив по бюрото, а погледът му се рееше замислено във въздуха.
— Обаче Лайза не би могла да знае — каза Франк.
— Не би ли могла да дочуе разговора ви?
— Нито дума.
— Може би е заподозряла що за човек е Уоргъл от начина, по който я е гледал?
— Обаче тя не би могла да знае — рече Франк. — Не схващаш ли какво искам да кажа?
— Да.
— Повечето деца — продължи Франк, — ако искат да разправят небивалици, просто ще се задоволят да кажат, че ги е преследвал мъртвец. Те не биха украсили историята с това, че мъртвецът ги е задирял.
Брайс бе склонен да се съгласи.
— Умовете на децата не са толкова причудливи. Лъжите им обикновено са прости, а не изпипани.
— Именно — рече Франк. — Фактът, че тя казва, че Уоргъл бил гол и я задирял… значи… за мен прибавя правдоподобност на разказа й. Сега, на всички ни се иска да повярваме, че някой се е промъкнал в служебното помещение и е откраднал тялото на Уоргъл. И на всички ни се иска да повярваме, че са оставили тялото в дамската тоалетна, че Лайза го е видяла, паникьосала се е, и си е въобразила всичко останало. Иска ни се да повярваме, че след като тя е припаднала, някой е изнесъл трупа по някакъв невероятно хитър начин. Но това обяснение е пълно с недостатъци. Случилото се е много по-странно.
Брайс остави молива и се облегна назад.
— По дяволите. Да не би да вярваш в призраци, Франк? В живи мъртъвци?
— Не. Всичко може би си има естествено обяснение — каза Франк. — Не някакви суеверни дрънканици. Естествено обяснение.
— Съгласен съм — каза Брайс. — Но лицето на Уоргъл бе…
— Зная. Видях го.
— Как може лицето му да се сглоби отново?
— Не зная.
— И Лайза каза, че очите му…
— Да. Чух я какво разправяше.
Брайс въздъхна.
— Занимавал ли си се някога с кубчето на Рубик?
Франк премигна.
— Не. Никога.
— Е, аз съм се занимавал — каза шерифът. — Проклетото нещо почти ме подлуди, но аз не се отказах и в края на краищата го наредих. Всички си мислят, че това е много трудно, но в сравнение с този случай кубчето на Рубик е детска играчка.
— Има още една разлика — каза Франк.
— Каква?
— Ако не наредиш кубчето на Рубик, наказанието не е смърт.
В Санта Майра, в килията си в окръжния затвор, Флетчър Кейл, убиец на съпруга и син, се събуди преди разсъмване. Лежеше неподвижен върху тънкия дунапренов дюшек и гледаше към прозореца, който му предоставяше за изследване един правоъгълен резен предутринно небе.
Нямаше да прекара живота си в затвора. Никога.
Той имаше величествено предопределение. Точно това никой не разбираше. Хората виждаха съществуващия сега Флетчър Кейл, без да могат да видят какъв щеше да стане. Той бе предопределен да има всичко: безброй пари, невъобразима власт, слава, уважение.
Кейл знаеше, че е различен от човешката тълпа и точно това го крепеше при всички несполуки. Семената на величието вече покълваха вътре в него. Когато дойдеше времето, той щеше да им покаже на всички тях колко неправи са били спрямо него.
Възприемчивостта, мислеше си той докато гледаше решетките на прозореца, възприемчивостта е най- голямата ми дарба. Аз съм свръхвъзприемчив.
Той знаеше, че човешките същества без изключение се водят от собствения интерес. В това няма нищо лошо. Такава е природата на видовете. Такова е предназначението на човешкия род. Но повечето хора не могат да погледнат истината в лицето. Те са измислили така наречените вдъхновяващи понятия като любов, приятелство, чест, истинност, вяра, доверие и лично достойнство. Те се правят, че вярват във всички тези неща и все пак дълбоко в сърцата си разбират, че всичко това са тъпотии. Просто не могат да си го признаят. И така, те глупаво се спъват сами с един мазнишки, самодоволен кодекс на поведение, с благородни, ала безсмислени чувства, проваляйки по такъв начин истинските си жадувания, потапяйки се в
