падение и нещастие.
Глупци. Господи, той ги ненавиждаше.
С необикновения си усет Кейл виждаше, че всъщност човешкият род е най-грубият, опасен, злопаметен вид на земята. Това му знание го опиваше. Той се гордееше, че е член на такава раса.
Аз съм изпреварил собственото си време, мислеше си Кейл, докато седеше на края на койката, сложил босите си крака на студения под на килията. Аз съм следващата крачка на еволюцията. Аз съм се издигнал над нуждата да вярвам в нравствеността. Точно затова те ме гледат с такава омраза. Не защото убих Джоана и Дани. Те ме мразят, защото съм по-добър от тях, защото съм по-близо до истинската си човешка същност.
Той не бе имал друг избор, освен да убие Джоана. В края на краищата, тя бе отказала да му даде пари. Тя се готвеше да го унижи професионално, да го съсипе финансово и да разбие цялото му бъдеще.
Той трябваше да я убие. Тя стоеше на пътя му.
С Дани се получи прекалено лошо. Кейл донякъде се разкайваше за него. Не винаги. Само от време на време. Прекалено лошо. Беше необходимо, но се получи прекалено лошо.
Както и да е, Дани винаги бе детето на мама. Всъщност той бе направо хладен към баща си. Това бе дело на Джоана. Тя вероятно е промивала мозъка на детето, обръщайки го срещу баща му. Накрая Дани фактически изобщо не беше негов син. Беше станал напълно чужд.
Кейл стъпи на пода на килията и започна да прави упражнения.
Едно-две, едно-две, едно-две.
Имаше намерение да поддържа формата си за онзи момент, когато щеше да му се отдаде случай да избяга от затвора. Знаеше съвсем точно къде ще отиде, когато избяга. Не на запад, не извън страната, нито към Сакраменто. Точно това ще очакват от него.
Едно-две, едно-две.
Знаеше едно идеално скривалище. То се намираше съвсем наблизо, в същия окръг. Нямаше да го търсят под носа си. Като не го намерят до няколко дни, ще решат, че се е измъкнал и ще спрат да го издирват активно наоколо. Когато изминат няколко седмици, ще престанат да мислят повече за него и тогава той ще напусне скривалището, ще се върне по дирите си през града и ще тръгне на запад.
Едно-две.
Но първо ще трябва да се качи в планините. Там беше скривалището. Планините му предлагаха най- добрата възможност да заблуди ченгетата щом избяга. Предчувстваше това. Планините. Да. Чувстваше се притеглен към планините.
Зората дойде в планините, разпространявайки се като светло петно през небето, просмуквайки се в мрака и обезцветявайки го.
Гората над Сноуфилд бе тиха. Много тиха.
Листата на шубраците бяха украсени с утринна роса. От рохкавата горска почва се издигаше приятна миризма на богат хумус.
Въздухът бе хладен, сякаш последното издихание на нощта още лежеше върху земята.
Лисицата стоеше неподвижна върху едно варовиково образувание, което се издигаше от един открит склон, току до върховете на дърветата. Вятърът леко рошеше сивата й козина.
Дъхът й образуваше леки облачета в студения въздух.
Лисицата не бе нощен ловец и все пак търсеше плячка от един час преди разсъмване. Не беше яла почти два дни.
Не можеше да открие никакъв дивеч. Дърветата бяха неестествено тихи и лишени от миризмата на плячка.
През всичките си сезони като ловец, лисицата никога не се бе сблъсквала с такава тишина. Най- страшните зимни дни бяха изпълнени с повече надежда от сега. Дори в дълбоките януарски снегове имаше мирис на кръв, мирис на жертва. Но не и сега. Сега нямаше нищо.
Смъртта изглежда бе покосила всичко живо в тази част на гората — освен една дребна, гладна лисица. И въпреки това нямаше дори миризма на смърт, нито зловоние на леш, разлагаща се в ниските храсти.
Но накрая, както подскачаше по камъните, внимавайки да не стъпи в някоя от онези цепнатини и дупки, които се спускаха в пещерите отдолу, лисицата забеляза, че нещо шава по склона пред нея, нещо, което не бе движено от вятъра. Тя замръзна върху ниските камъни, взирайки се нагоре в неясната граница на този нов клон на гората.
Една катерица. Две катерици. Не, бяха повече — пет, десет, двадесет. Бяха застанали една до друга в полумрака на редицата от дървета.
Отначало нямаше дивеч. Сега имаше не по-малко странно изобилие от дивеч. Лисицата задуши.
Въпреки че катериците бяха на пет-шест метра, не можеше да надуши миризмата им.
Катериците гледаха право в нея, но не изглеждаха изплашени.
Лисицата надигна глава, подозрението надделя над глада й.
Катериците се придвижиха наляво, всички едновременно, в стегната малка група, и сетне излязоха от сенките на дърветата, навън от защитата на гората, на открито, право срещу лисицата. Започнаха да играят, скачат и се търкалят една през друга, безумна бъркотия от кафява козина, кълбо, движещо се из кафеникавата трева. Когато спряха рязко, всички едновременно, бяха само на три-четири метра от лисицата. И вече не бяха катерици. Лисицата потрепери и изсъска.
Двадесетте катерички сега бяха четири големи миещи мечки.
Лисицата изръмжа тихо.
Без да й обръща внимание, една от миещите мечки застана на задните си лапи и започна да чисти предните.
Козината на гърба на лисицата настръхна.
Подуши въздуха.
Никаква миризма.
Тя снижи глава и задебна отблизо миещите мечки. Мускулите й се напрегнаха още повече отпреди, ала не, защото възнамеряваше да скочи, а защото възнамеряваше да побегне.
Нещо не беше наред.
Сега и четирите миещи мечки бяха застанали на задните си крака, с подвити до гърдите предни лапи и открити нежни коремчета.
Наблюдаваха лисицата.
Обикновено миещите мечки не бяха плячка за лисиците. Бяха твърде агресивни, с прекалено остри зъби, с прекалено бързо действащи нокти. Но въпреки че не бяха застрашени от лисиците, миещите мечки не обичаха сблъсъците; те никога не се перчеха като тези четирите.
Лисицата близна студения въздух с език.
Отново подуши и накрая усети миризма.
Ушите й се присвиха до главата и тя изръмжа.
Миризмата не беше на миещи мечки. Не беше и миризма на никой горски обитател, с който се бе сблъсквала преди. Това беше някаква непозната, остра, неприятна миризма. Слаба. Ала отблъскваща.
Тази отвратителна миризма не идваше от миещите мечки, които позираха пред лисицата. Тя не можеше да разбере откъде идва миризмата.
Усещайки смъртна опасност, лисицата се обърна рязко и започна да се отдалечава от миещите мечки, въпреки че не й се искаше да им излага гърба си.
Лапите й дращеха, ноктите й тропаха по твърдата повърхност докато се спускаше по склона, по гладката обветрена скала, опашката й се развяваше зад нея. Скочи през една около тридесетсантиметрова цепнатина в камъните…
…и по средата на скока бе сграбчена във въздуха от нещо тъмно, хладно и пулсиращо. Нещото изскочи от цепнатината с безмилостна, шокираща сила и скорост.
Агонизиращият писък на лисицата бе остър и кратък.
В мига, в който бе уловена, лисицата изчезна надолу в цепнатината. На около два метра по-надолу, на дъното на миниатюрното празно пространство, имаше малка дупка, която водеше към пещерите под варовика. Дупката бе прекалено малка, за да побере лисицата, но борещото се животно бе издърпано,
