въпреки съпротивата си, като кокалите му изпращяха при преминаването.
Изчезна.
Всичко стана за секунда. За половин секунда.
Всъщност животното бе всмукано в земята преди ехото от писъка му да се върне от далечния склон.
Миещите мечки бяха изчезнали.
Сега един порой от полски мишки се разля по варовиковите скали. Десетки мишки. Най-малко сто.
Те стигнаха до ръба на цепнатината.
Взряха се надолу в нея.
Една по една, мишките се шмугваха вътре, падаха на дъното и минаваха през малкия естествен отвор към пещерата отдолу.
Скоро всички мишки също изчезнаха.
Гората над Сноуфилд отново бе тиха.
ЧАСТ ВТОРА
ФАНТОМИ
Злото не е някаква абстрактна представа. То живее. То притежава форма. То вилнее. То е прекалено реално.
Фантоми! Всеки път, когато мисля, аз напълно разбирам целта на човешкия род на земята и точно когато безразсъдно си представям, че съм схванал значението на живота… внезапно виждам танцуващи в сенките фантоми, тайнствени фантоми, изпълняващи гавот, които казват многозначително: „Това, което знаеш, човече, е нищо; това, което имаш да учиш, е безмерно.“
21
СЕНЗАЦИОННИЯТ МАТЕРИАЛ
Санта Майра.
Понеделник, 1:02 през нощта.
— Ало?
— Санта Майра Дейли Нюз?
— Да.
— Вестникът?
— Госпожо, вестникът е затворен. Вече сме един часа през нощта.
— Затворен? Не знаех, че и вестниците затварят.
— Това не е Ню Йорк Таймс.
— Не печатате ли сега утрешния брой?
— Печатането не става тук. Тук са стопанските и редакционните служби. Печатницата ли търсите или нещо друго?
— Ами… имам един материал.
— Ако става дума за некролог или продажба на сладки или нещо друго, обадете се пак сутринта след девет и…
— Не, не. Това е сензационен материал.
— А-ха, разпродажба на домашно имущество?
— Какво?
— Няма значение. Ще трябва да звъннете пак сутринта.
— Чакайте, чуйте, аз работя в телефонната компания.
— Това не е чак пък сензационен материал.
— Не, виждате ли, аз открих това нещо, понеже работя в телефонната компания. Вие редакторът ли сте?
— Не. Отговарям за рекламните материали.
— Добре… може би все пак ще можете да ми помогнете.
— Госпожо. Аз седя тук в една неделна нощ — не, вече понеделнишка сутрин — съвсем сам в една тъжна малка канцелария и се опитвам да измисля как по дяволите да намеря достатъчно материали, за да остане този вестник платежоспособен. Уморен съм. Раздразнителен съм…
— Лоша работа.
— … и се страхувам, че ще трябва да позвъните пак сутринта.
— Но в Сноуфилд става нещо ужасно. Не зная какво точно, но зная, че има загинали. Може би има дори много мъртви хора или най-малкото в смъртна опасност.
— Господи, сигурно съм по-уморен, отколкото си мисля. Това започва да ме интересува. Разкажете ми.
— Ние пренасочихме телефонната служба на Сноуфилд, откъснахме я от системата за автоматично набиране и спряхме всички входящи повиквания. Сега имаме достъп само до два номера там и на двата отговарят хората на шерифа. Причината да направят това е да изолират мястото преди журналистите да разберат какво става.
— Госпожо, какво сте пили?
— Аз не пия.
— Тогава какво сте пушили?
— Слушайте, зная и още нещо. Звънят им непрекъснато от службата на шерифа в Санта Майра, от канцеларията на губернатора и от някаква военна база в Юта и те…
Сан Франциско. Понеделник, 1:40 през нощта.
— Тук Сид Сандовиц. С какво мога да ви бъда полезен?
— Казвах им, че искам да говоря с някой репортьор от Сан Франциско Кроникъл, човече.
— Аз съм такъв.
— Човече, вашите хора ми тряскаха телефона три пъти! Що за шибани маниери имате?
— Подбирай си думите.
— Айде стига, бе.
— Слушай, знаеш ли колко деца като теб звънят по вестниците и ни губят времето с тъпи шегички и номера?
— Хм? Как разбра, че съм дете?
— Защото звучиш като дванайсетгодишен.
— Аз съм на петнайсет!
— Поздравления.
— Айде стига, бе.
— Слушай, синко, имам момче на твоята възраст и само затова си давам труда да те слушам, когато другите не искат. Така че ако наистина имаш нещо интересно, изплюй го.
— Добре, баща ми е професор в Станфорд. Той е вирусолог и епидемиолог. Разбираш ли какво означава това, човече?
— Изучава вируси, заразни болести и други подобни.
— Да. И той се продаде.
