Между нещата, които висяха на колана около кръста на Копърфилд, имаше касетофон, свързан с комуникационната система на костюма на генерала. Брайс видя, че ролките на лентата се движат.
Когато учените взеха всичко, което искаха от кухнята, Копърфилд каза:
— Добре, шерифе. Сега накъде?
Брайс посочи към касетофона:
— Няма ли да спрете това, докато стигнем дотам?
— Не. Ние започнахме да записваме откакто преминахме бариерата на пътя и ще продължим да записваме докато не открием какво се е случило с този град. По такъв начин, ако нещо се провали, ако умрем преди да сме намерили решението, новият екип ще знае всяка наша стъпка. Няма да им се наложи да започнат отначало и дори ще имат подробен запис на фаталната грешка, която ни е убила.
Втората спирка бе художествената галерия, в която Франк Отри бе водил другите трима мъже миналата нощ. Той отново водеше през изложбената зала, канцеларията отзад и нагоре по стълбите към апартамента на втория етаж.
На Франк му се струваше, че в тази сцена има нещо почти комично: всички тези космонавти, трополящи по тесните стъпала с театрално сурови лица зад плексигласовите зрителни стъкла, звукът от тяхното дишане, усилван от затворените пространства на шлемовете и изхвърлян от говорителите на гърдите им с прекомерна сила и зловещо звучене. Приличаше на един фантастичен филм от 50-те години — Атаката на чуждите астронавти — и Франк не можа да удържи усмивката си.
Ала тази смътна усмивка се изпари, когато той влезе в кухнята на апартамента и отново видя мъртвия мъж. Тялото лежеше до хладилника, на същото място както миналата нощ, облечено само в долнището на синя пижама. Все така подуто, посиняло, взиращо се с празни очи в нищото.
Франк се отмести от пътя на хората на Копърфилд и отиде при Брайс зад бара, където стоеше тостерът.
След като Копърфилд отново помоли за тишина, учените старателно заобиколиха пръснатите по пода продукти за сандвич и се струпаха около трупа.
За няколко минути те привършиха с предварителния оглед на тялото.
Копърфилд се обърна към Брайс и каза:
— Ще го вземем за аутопсия.
— Още ли мислите, че си имаме работа с обикновен случай на ХБВ? — попита както и по-рано Брайс.
— Напълно е възможно, да — отвърна генералът.
— А посиняването и подуването? — попита Тал.
— Може да е алергична реакция от нервнопаралитичен газ — каза Хаук.
— Ако плъзнете нагоре крачола на пижамата — каза Джени, — надявам се да откриете, че реакцията се разпростира дори върху неоткритата част от кожата.
— Да, така е — каза Копърфилд. — Вече видяхме.
— Но как ще обясните реакцията на кожата, след като не е имала допир с нервнопаралитичен газ?
— Такива газове обикновено имат висок проникващ фактор — каза Хаук. — Те преминават през повечето дрехи. Фактически почти единственото нещо, което може да спре много от тях, е пластмасово или гумено облекло.
Точно каквото вие носите, а ние нямаме, помисли си Франк.
— Там има още едно тяло — каза Брайс на генерала. — Искате ли да хвърлите поглед и на него?
— Непременно.
— Оттук, сър — каза Франк.
Той ги изведе от кухнята и ги поведе по коридора с извадено оръжие.
Франк се страхуваше да влезе в спалнята, където мъртвата жена лежеше гола върху измачканите чаршафи. Той помнеше грубите неща, които Стю Уоргъл бе казал за нея, и имаше ужасното усещане, че Стю сега е там, с русокосата и техните мъртви тела са скопчени в студена и вечна страст.
Ала само жената се намираше там. Простряна на леглото. С широко разтворени крака. С уста, зинала в безконечен писък.
Когато Копърфилд и хората му свършиха предварителния оглед на тялото и бяха готови да тръгнат, Франк им обърна внимание върху автоматичния 22-калибров пистолет, който тя изглежда бе изпразнила в убиеца.
— Считате ли, че тя ще стреля в някакво си облаче, нервнопаралитичен газ, г-н генерал?
— Не, разбира се — каза Копърфилд. — Обаче може би тя вече е била засегната от газа, с увреден мозък. Може би е стреляла по халюцинации, по фантоми.
— Фантоми — повтори Франк. — Да, сър, точно това трябва да е било. Защото, вижте, тя е изстреляла всичките десет патрона в пълнителя и все пак ние открихме само два куршума — един в онзи висок скрин и един в стената, където виждате дупката. Това означава, че по-голямата част са попаднали в онова, по което е стреляла.
— Аз познавах тези хора — каза д-р Пейдж. — Гари и Сенди Уечлас. Тя беше добър стрелец. Спечели няколко състезания на окръжния панаир миналата година.
— Значи е притежавала умението да уцели осем пъти от десет — каза Франк. — И дори осем попадения не са спрели нещото, което тя се е опитвала да спре. Осем попадения дори не са му пуснали кръв. Разбира се, фантомите не кървят. Обаче, сър, би ли могъл един фантом да излезе оттук и да отнесе със себе си тези осем куршума?
Копърфилд го гледаше намръщено.
Всички учени също се бяха смръщили.
Войниците не само се мръщеха, но и се оглеждаха неспокойно.
Франк виждаше, че състоянието на двете тела — и особено кошмарното изражение на жената — оказаха въздействие върху генерала и хората му. Въпреки че не искаха да си признаят, те се бяха сблъскали с нещо отвъд техния опит. Те продължаваха да се придържат към обяснения, които имаха смисъл за тях — нервнопаралитичен газ, вирус, отрова, — ала започваха да се съмняват.
Хората на Копърфилд бяха взели със себе си един пластмасов чувал с цип за тела. В кухнята те плъзнаха облеченото с пижама тяло в чувала, сетне го изнесоха от сградата и го оставиха на тротоара с намерение да го приберат на връщане към подвижните лаборатории.
Брайс ги поведе към супермаркета Джилмартин. Вътре, отзад до хладилниците за млечни продукти, където беше станал инцидентът, той им разказа за изчезването на Джейк Джонсън.
— Нямаше писъци. Изобщо нямаше звук. Само няколко секунди тъмнина. Няколко секунди. Обаче когато светна отново, Джейк го нямаше.
— Вие погледнахте ли… — започна Копърфилд.
— Навсякъде.
— Може да е побягнал навън — предположи Робъртс.
— Да — каза д-р Ямагучи. — Може би е дезертирал. Като се има предвид какво е видял…
— Боже мой — каза Голдстейн, — ами ако е напуснал Сноуфилд? Може да се намира зад карантинната линия, разнасяйки инфекцията…
— Не, не и не. Джейк не би могъл да дезертира. Той не бе най-енергичният полицай от групата, обаче не би могъл да избяга. Той не бе безотговорен човек.
— Със сигурност не — съгласи се Тал. — Освен това, бащата на Джейк е бил окръжен шериф, така че тук се намесва и семейната гордост.
— А и Джейк беше предпазлив човек — каза Франк. — Той не правеше нищо без да го обмисли.
Брайс кимна:
— Във всеки случай, ако е побягнал ужасен, той щеше да вземе някоя патрулна кола. Със сигурност не е напуснал пеш града.
— Вижте — каза Копърфилд, — той би трябвало да знае, че няма да го пуснат през бариерата, така че изобщо се е държал далече от магистралата. Трябва да е минал през горите.
Джени поклати глава:
— Не, генерале. Тук земята е дива. Полицаят Джонсън би трябвало да знае, че може да се изгуби и
