Чу се още един автоматен откос. Този път по-дълъг, може би до изпразване на пълнителя на оръжието.
Паскали се бореше неистово с дръжката на вратата на хладилника.
Брайс заобиколи месарските маси:
— Какво става?
Редник Паскали изглеждаше прекалено млад за войник — и много изплашен.
— Трябва да го измъкнем оттам! — каза Брайс.
— Не мога! Тая шибания не се отваря!
Вътре стрелбата бе спряла. Започнаха писъци.
Паскали извиваше отчаяно непреклонната дръжка.
Макар дебелата изолирана врата да притъпяваше писъците на Харкър, те въпреки това бяха силни и за кратки мигове дори се засилваха. Излизайки през вграденото в костюма на Паскали уоки-токи, агонизиращите вопли изглежда бяха оглушителни, защото редникът внезапно вдигна ръка на шлема си, сякаш опитвайки се да запуши уши.
Брайс бутна войника встрани и сграбчи дългата дръжка на вратата с две ръце. Ала тя не помръдваше ни нагоре, ни надолу.
В хладилника пронизващите звуци ту заглъхваха, ту се издигаха, ставайки по-силни, по-остри и по- ужасяващи.
Какво по дяволите правеше то с Харкър? — питаше се Брайс. — Жив ли го дереше?
Брайс хвърли поглед към хладилните шкафове. Тал се бе прекатурил през изложбения шкаф и идваше на помощ. Генералът и един друг войник, редник Фоудър, се бяха спуснали към портала. Франк бе скочил върху един хладилен шкаф и се бе обърнал към главната част на магазина, внимавайки това безредие до месарския хладилник да не е само диверсия. Всички останали продължаваха да стоят заедно на пътеката зад хладилниците.
Брайс се провикна:
— Джени!
— Да?
— Този магазин има ли железарска секция?
— Има.
— Трябва ми отвертка.
— Сега. — Тя вече тичаше.
Харкър пищеше.
Божичко, колко ужасно пищеше. По-ужасно от кошмар. По-ужасно от лудница. По-ужасно от Ада.
От слушането на тези писъци Брайс го изби ледена пот. Копърфилд стигна до хладилното помещение:
— Оставете ми тази дръжка.
— Няма смисъл.
— Оставете ми я!
Брайс се отдръпна.
Генералът бе едър мускулест човек — фактически най-едрият тук. Изглеждаше достатъчно силен да изкорени столетен дъб. Напрягайки се и ругаейки, той не помръдна дръжката нито милиметър повече от Брайс.
— Проклетото резе трябва да се е строшило или изкривило — каза задъхано Копърфилд.
А Харкър пищеше ли пищеше. Брайс си помисли за пекарницата на Либерманови. Точилката на масата. Ръцете. Отрязаните глави. Точно така би пищял човек, гледайки как отрязват ръцете му до китките.
Копърфилд заудря по вратата от ярост и безсилие.
Брайс хвърли поглед към Тал. Това се случваше за пръв път: Талбърт Уитмън видимо изплашен.
Викайки на Брайс, Джени мина през портала. Носеше три отвертки в ярко оцветени опаковки от картон и пластмаса.
— Не знаех какъв размер ти е нужен — каза тя.
— Добре — каза Брайс, посягайки към инструментите, — а сега бързо да те няма. Върни се при другите.
Без да обръща внимание на неговата заповед, тя му подаде две от отвертките, но задържа третата.
Писъците на Харкър бяха станали толкова пронизителни, толкова ужасяващи, че вече не приличаха на човешки.
Докато Брайс късаше една от опаковките, Джени разкъса на парцали третата яркожълта кутия и извади оттам отвертката.
— Аз съм лекар. Оставам.
— Той няма нужда от лекарска помощ — каза Брайс, неистово разкъсвайки втората опаковка.
— Може би не е така. Ако ти мислеше, че няма никакъв шанс, нямаше да се опитваш да го извадиш оттам.
— По дяволите, Джени!
Той се безпокоеше за нея, но разбираше, че няма да може да я разубеди, щом тя вече бе решила да остане.
Той взе от нея третата отвертка, избута с рамо генерал Копърфилд и се върна при вратата.
Не можеше да махне щифтовете на пантите на вратата, понеже тя се отваряше навътре и пантите бяха от вътрешната страна.
Обаче дръжката бе монтирана през една широка пластина, зад която се намираше затварящия механизъм. Пластината бе закрепена за вратата с четири винта. Брайс клекна пред нея, избра най- подходящата отвертка и свали първия винт, оставяйки го да падне на пода.
Писъците на Харкър спряха.
Настъпилата тишина бе така непоносима, както и писъците.
Брайс отвинти втория, третия и четвъртия винт.
Сержант Харкър не се чуваше.
Когато пластината се разхлаби, Брайс я плъзна по дръжката, освободи я и я отстрани. Хвърли бърз поглед на вътрешностите на ключалката, зачовърка механизма с отвертката. В отговор на това от ключалката изхвръкнаха назъбени частици разкъсан метал; още части изтрополяха надолу в някакво празно пространство вътре във вратата. Ключалката бе старателно раздробена изотвътре във вратата. Брайс намери жлеба за освобождаване на резето, пъхна отвертката и натисна надясно. Изглежда пружината бе изкривена или изскочила, защото имаше много малък свободен ход. Все пак шерифът успя да издърпа достатъчно резето, то излезе от дупката в касата на вратата и той бутна навътре. Нещо изщрака; вратата започна да се отваря.
Всички, включително и Брайс, се дръпнаха встрани.
Собственото тегло на вратата подпомогна значително тласъка и тя продължи бавно-бавно да се отваря навътре.
Редник Паскали прикриваше с автомата си, а Брайс и Копърфилд извадиха револверите си, въпреки че сержант Харкър бе доказал, че такива оръжия са безполезни.
Вратата се отвори изцяло.
Брайс очакваше нещо да се хвърли към тях, ала не се случи нищо.
Като погледна през рамката на вратата, той видя, че външната врата е отворена, въпреки че със сигурност беше затворена няколко минути преди това, когато Харкър влезе вътре. Зад тази врата лежеше залетият от слънцето пасаж.
Копърфилд заповяда на Паскали и Фоудър да проверят помещението. Те бързо минаха през вратата и единият зави наляво, а другият надясно и двамата изчезнаха от полезрението.
След няколко секунди Паскали се върна:
— Чисто е, сър.
Копърфилд влезе вътре и Брайс го последва.
Автоматът на Харкър лежеше на пода.
