тяхното появяване бързо извади Били от унесеността. Той мразеше змиите. Обърна се към посоката, от която бяха дошли и сръга Пийк:
— Давай. Мърдай. Да се махаме. Бегом!
Чу се нещо между писък, крясък и рев. Сърцето на Били заби като пневматичен чук. Звуците идваха от канала на Скайлайн роуд, от пътя към Ада. Били не посмя да погледне назад.
Това не беше нито човешки писък, нито животински звук и все пак беше безспорно вик на живо същество. Не можеше да има съмнение в грубите чувства на чуждото, смразяващо кръвта врещене. Това не бе писък на страх или болка. Това бе изблик на ярост, омраза и трескава жажда за кръв.
За щастие този злобен рев не идваше отблизо, а отдалече нагоре в планината, откъм горния край на канала на Скайлайн роуд. Звярът — или каквото бе това — още не беше до тях. Ала идваше бързо.
Рон Пийк се спусна назад към стълбата и Били го последва. Затруднени от обемистите си костюми, забавяни от извития под на тръбата, те тичаха залитайки. Въпреки че разстоянието не бе голямо, те напредваха подлудяващо бавно.
Нещото в тунела изкрещя отново.
По-близо.
Това бе едновременно и вой, и ръмжене, и рев, и бучене, и раздразнено врещене, един злобен звук, който пробождаше ушите на Били и забиваше студени метални шипове в сърцето му.
По-близо.
Ако Били Веласкес бе страхуващ се от Бога назаретянин или фанатичен християнин-фундаменталист, той щеше да знае кое животно може да издава такъв рев. Ако му бяха обяснили, че Нечестивия и Неговите безбожни слуги шестват по земята в телесни форми и търсят да завладеят лековерни души, той веднага щеше да разпознае този звяр. Той щеше да каже: „Това е Сатаната.“ Ехтящият през бетонните тунели рев бе наистина така ужасяващ.
И по-близо.
Приближавайки се.
Идвайки по-бързо.
Обаче Били бе католик. Съвременният католицизъм е склонен да омаловажи разказите за миришещите на сяра ями на Ада в полза на изтъкването на огромното милосърдие и безкрайното състрадание на Бога. Протестантите-фундаменталисти и екстремисти виждат ръката на Дявола във всичко, от телевизионните филми по романите на Джуди Блум до сутиена. Обаче католицизмът дърпа една по-спокойна, по-безгрижна струна. Римската църква даде сега на света неща като пеещи монахини и свещеници като Ендрю Грийли. Ето защо Били Веласкес, отгледан като католик, не свърза веднага свръхестествените сатанински сили със смразяващия рев на този непознат звяр — макар и да си бе спомнил така ясно онази стара история от комиксите за пътя към Ада. Били просто разбираше, че мучащото създание, което се приближаваше през червата на земята, е лошо същество. Много лошо същество.
И то се приближаваше. Все повече и повече.
Рон Пийк стигна стълбата, започна да се изкачва, изпусна фенерчето си, но не се опита да се върне за него.
Пийк действаше прекалено бавно и Били му викна:
— Размърдай си задника!
Писъкът на непознатото животно се бе превърнал в зловещ вой, който изпълни подземния лабиринт от тунели като воден поток. Били не можеше да чуе дори собственото си викане.
Пийк бе по средата на стълбата.
Вече имаше място за Били да почне да се изкачва. Той постави ръка на стълбата.
Кракът на Пийк се подхлъзна и се смъкна едно стъпало надолу.
Били изруга и махна ръката си.
Пронизителният призрачен вой се усили.
По-близо, по-близо.
Падналото фенерче на Пийк сочеше към канала на Скайлайн роуд, но Били не поглеждаше натам. Той гледаше само нагоре към слънчевата светлина. Ако погледнеше назад и видеше нещо отвратително, силите му щяха да го напуснат, той нямаше да бъде в състояние да се движи и то щеше да го хване, Божичко, да го хване.
Пийк се закатери отново. Този път краката му се задържаха на стъпалата.
Бетонният канал препредаваше вибрации, които Били чувстваше през подметките на ботушите си. Вибрациите бяха като от тежки, тромави и все пак бързи като светкавица стъпки.
Не поглеждай, не поглеждай!
Били сграбчи страните на стълбата и се закатери толкова бързо, колкото позволяваше напредването на Пийк. Едно стъпало. Две. Три.
Горе Пийк мина през люка и излезе на улицата.
Сега, когато Пийк го нямаше на пътя му, есенната слънчева светлина плисна върху Били Веласкес и това някак си приличаше на проникване на светлина през черковен прозорец — може би, защото изразяваше надеждата.
Били се намираше по средата на стълбата.
Ще се справиш, ще се справиш, със сигурност ще се справиш, казваше си той задъхано.
Какво пискане и виене, Господи, сякаш съм в центъра на циклон!
Още едно стъпало.
И още едно.
Защитният костюм му тежеше повече от всякога. Един тон. Като брониран костюм. Теглеше го надолу.
Сега Били се намираше във вертикалната тръба, излязъл от хоризонталния канал под улицата. Гледаше жадно нагоре към светлината и вперените в него лица и продължаваше да се движи.
Ще се справиш.
Главата му мина през люка.
Някой му подаде ръка. Самият Копърфилд.
Писъкът зад Били спря.
Той изкачи още едно стъпало, пусна едната си ръка от стълбата и посегна към генерала…
…ала нещо хвана крака му отдолу преди да успее да улови ръката на Копърфилд.
— Не!
Нещо го сграбчи, отскубна краката му от стълбата и го дръпна рязко. Пищейки — странно, Били се чу как пищи за майка си, — той падна надолу, блъскайки шлема си о стената на тръбата и после о едно стъпало, зашеметявайки се, удряйки лактите и коленете си, опитвайки се отчаяно, ала безуспешно да се хване за едно стъпало, рухвайки накрая в мощната прегръдка на нещо неописуемо, което го повлече назад към канала под Скайлайн роуд.
Той безуспешно се извиваше, риташе, удряше с юмруци. Държаха го здраво и го влачеха все по- надълбоко в каналите.
В идващата от люка светлина, после в бързо чезнещия лъч от изоставеното фенерче на Пийк, Били успя да зърне нещичко от съществото, което го бе сграбчило. Съвсем мъничко. Показващи се от сенките откъслеци, които после пак изчезваха в мрака. Това, което видя, бе достатъчно червата и пикочния му мехур да се изпуснат. То приличаше на гущер. Ала не бе гущер. Приличаше на насекомо. Ала не бе насекомо. То съскаше, мяукаше и ръмжеше. Влачейки Били, то захапа и разкъса костюма му. Имаше хлътнали челюсти и зъби. Господи Боже, Света Богородице и Йосифе — зъбите! Двойна редица от остри като бръснач шипове. То притежаваше нокти и беше огромно, очите му бяха опушено червени и с удължени зеници, черни като дъно на гроб. Вместо кожа имаше люспи и два рога, издаващи се от челото над злите очи, извити навън и нагоре и наточени като кинжали. Имаше по-скоро зурла, отколкото нос — зурла, от която се процеждаха лиги. Имаше раздвоен език, който ту излизаше, ту се прибираше обратно зад смъртоносните зъби, и нещо приличащо на жило на оса или може би на шип.
То завлече Били Веласкес в канала под Скайлайн роуд. Той забиваше нокти в бетона, опитвайки се отчаяно да се задържи, но само съдра пръстите и дланите на ръкавиците си. Почувства по ръцете си студения подземен въздух и осъзна, че сега може да бъде заразен, ала това бе най-малката му тревога.
