Влачеше го към биещото сърце на мрака. Спря и разкъса костюма му, строши шлема и надникна през плексигласовото стъкло. Стремеше се към него, сякаш той бе вкусна ядка в твърда черупка.
Способността на Били да разсъждава разумно бе намаляла, ала той се мъчеше да съобразява, опитваше се да разбере. Първо на първо, изглеждаше му, че това е праисторическо създание, нещо на милиони години, което някак си е пропаднало през някакво изкривяване на времето в отводнителните канали. Обаче това беше лудост. Той почувства как го обхваща звънлив, пронизителен, лудешки кикот и осъзна, че ако не се удържи, ще бъде загубен. Звярът бе откъснал по-голямата част от защитния костюм. То беше сега върху него, притискайки го силно — едно студено и хлъзгаво същество, което сякаш пулсираше и някак си се изменяше, докосвайки се до Били. Задъхвайки се и ридаейки, Били внезапно си спомни една илюстрация в един стар катехизис. Рисунка на демон. Точно това беше. Да, точно това. Рогата. Тъмният раздвоен език. Червените очи. Един издигнал се от Ада демон. И тогава Били си помисли: Не, не, това също е лудост! И докато тези мисли препускаха през мозъка му, ненаситното създание го разголи и почти разкъса на парчета шлема му. Той почувства в неизменния мрак как зурлата напъва душейки през половините на разбития шлем към лицето му, усети мърдащия се език върху устата и носа си и една слаба, но отблъскваща миризма, която му бе съвсем непозната. Звярът дълбаеше в корема и бедрата му и Били почувства как го разяжда странен и ужасно болезнен огън; киселинен огън. Той се гърчеше, извиваше, опъваше, свиваше — безрезултатно. Били чуваше собствените си викове на ужас и болка: „Това е Дявола, това е Дявола!“ Осъзна, че е викал и пищял почти непрекъснато откак го откъснаха от стълбата. Сега, не можещ повече да говори от този огън без пламък, който изгаряше дробовете му и кипеше в гърлото му, той се молеше в беззвучна монотонна песен, отблъсквайки страха и смъртта и ужасното чувство за нищожност и безполезност: Пресвета Дево, Богородице, Пресвета Дево, чуй молбата ми… чуй молбата ми, Света Богородице, моли се за мен… моли се, моли се за мен, Пресвета Дево, Богородице, Пресвета Дево, застъпи се за мен и…
Никой не му отговори.
Той разбра какво се е случило със сержант Харкър.
Гейлън Копърфилд обичаше и познаваше добре дивата природа на Северна Америка. За едни от най- интересните същества той считаше някои видове паяци. Тези умни инженери изграждаха дълбоко тръбовидно гнездо в земята с шарнирен капак отгоре. Капакът се съчетаваше така съвършено с почвата, че насекомите минаваха покрай него, без да усетят опасността отдолу и биваха внезапно отнасяни в гнездото, издърпвани надолу и поглъщани. Ненадейността на това бе ужасяваща и пленителна. В един миг плячката се намираше там, над отвора, и в следващия миг вече я нямаше, сякаш никога не е била там.
Изчезването на ефрейтор Веласкес бе така внезапно, сякаш бе стъпил върху капак на паешка дупка.
Изчезнал.
Хората на Копърфилд вече бяха изнервени от изчезването на Харкър и изплашени от кошмарния вой, който спря непосредствено преди Веласкес да бъде издърпан. Когато ефрейторът бе отнесен, всички те отстъпиха объркано назад, страхувайки се, че нещо ще изскочи от люка.
Копърфилд, който бе посегнал към Веласкес, когато отвлякоха войника, отскочи назад. После се смрази в нерешителност. Това не бе типично за него. Никога преди това не се бе оказвал нерешителен в кризисен момент.
Веласкес пищеше през вграденото в костюма радио.
Разбивайки леда, който бе приковал ставите му, Копърфилд отиде до люка и погледна надолу. Фенерчето на Пийк лежеше на пода на канала. Обаче нямаше нищо друго. Никаква следа от Веласкес.
Копърфилд се поколеба.
Ефрейторът продължаваше да пищи.
Да изпрати ли долу още хора след нещастника?
Не. Това щеше да бъде самоубийствена мисия. Не трябва да забравя за Харкър. Загубите трябва вече да спрат.
Обаче, за Бога, пищенето бе ужасно. Не така страшно като онова на Харкър. Онези писъци бяха рожба на остра болка, тези — на смъртен ужас. Не така болезнени, може би, и все пак доста болезнени. По- болезнени от всичко, което Копърфилд бе чувал на бойното поле.
Измежду писъците имаше думи, изречени с експлозивно задъхване. Ефрейторът правеше отчаяни опити да обясни на хората горе — и може би на себе си — какво вижда:
— …гущер…
— …насекомо…
— …дракон…
— …праисторически…
— …демон…
И накрая, едновременно с физическа болка и душевно страдание в гласа, ефрейторът извика:
— Това е Дявола, това е Дявола!
След това писъците станаха така болезнени, както на Харкър. Но поне не продължиха толкова дълго.
Когато настъпи тишина, Копърфилд плъзна люка на мястото му. Поради силовия кабел металната плоча не прилегна плътно и единият й край бе повдигнат нагоре, обаче покриваше по-голямата част от дупката.
Генералът разположи двама души на тротоара, на три метра от входа за канала и им заповяда да стрелят по всичко, което излезе оттам.
Тъй като автоматът не бе помогнал на Харкър, Копърфилд и още няколко души събраха всичко необходимо за приготвяне на „коктейли Молотов“. Взеха няколко бутилки вино от магазина за напитки Брукхартс на Вейл лейн, изпразниха ги, сложиха на дъното на всяка три сантиметра сапун на прах, напълниха ги с бензин и запушиха гърлата им с парцалени фитили.
Дали огънят щеше да успее там, където куршумите се бяха провалили?
Какво се бе случило с Харкър?
Какво се бе случило с Веласкес?
Какво ще се случи с мен? — питаше се Копърфилд.
Първата от двете подвижни лаборатории струваше повече от три милиона долара и Министерството на отбраната считаше, че тя си заслужава парите.
Лабораторията бе едно чудо на технологичната микроминиатюризация. Първо, компютърът — основаващ се на три изчислителни машини Интел 432; 690 000 транзистора, натъпкани в само девет силиконови чипа — заемаше място не повече от два куфара и въпреки това представляваше сложна система, способна да извършва комплексни медицински анализи. Фактически системата бе по-съвършена — с по-големи логически възможности и памет — от тези в повечето лаборатории по патология на най-добрите университетски болници.
Във фургона имаше многобройна диагностична апаратура, проектирана и разположена с грижа за максимално използване на ограниченото пространство. В допълнение към двата компютърни терминала по дължината на едната стена, имаше известен брой устройства и машини: центрофуга за разделяне на основните съставки на кръв, урина и други течни проби; спектрофотометър; спектрограф; електронен микроскоп, свързан с компютрите за визуализация на резултатите; компактно устройство за бързо замразяване на проби от кръв и тъкани за запазване и използване в тестове, при които извличането на елементите става по-лесно в твърдо агрегатно състояние; и още много, много неща.
Към предната част на колата, зад купето на водача, имаше маса за аутопсии, която се сгъваше към стената, когато не се използваше. В момента масата бе разгъната и тялото на Гари Уечлас — пол: мъжки; години: тридесет седем; раса: бяла — лежеше върху повърхността от неръждаема стомана. Долнището на синята пижама бе срязано отделено от тялото за по-нататъшно изследване.
Д-р Сет Голдстейн, един от тримата водещи съдебни медици на Западното крайбрежие, щеше да извърши аутопсията. Той стоеше от едната страна на масата с Дейрил Робъртс, а от другата се намираше генерал Копърфилд, обърнат с лице към тях над мъртвото тяло.
Голдстейн натисна един бутон на управляващия пулт на стената от дясната си страна. Всяка дума,
