Днес се беше срещал с двама студенти. Даваше частни уроци на единия по анализ на йероглифи, а на другия — по латински език. Преситен от закуската, той едва не заспа по време на двата урока. Какво неудобство. Но тъй като учениците плащаха и без това малко, те трудно биха могли да се оплакват, че той веднъж е заспал по средата на урока.
Докато слагаше по едно резенче шунка и швейцарско сирене върху намазания с горчица хляб, той чу звъна на телефона долу в коридора. Не помисли, че е за него. Рядко му се обаждаха.
Но след няколко секунди на вратата се почука. Беше младият индиец, който живееше под наем в една стая на първия етаж. Със силен акцент обясни на Тимоти, че го търсят. И то спешно.
— Спешно ли? Кой? — попита Тимоти, докато слизаха по стълбите. — Каза ли някакво име?
— Санд-леер — отвърна индиецът.
Сандлър? Бърт Сандлър?
След закуската те се бяха споразумели за ново издание на „Древният враг“, прередактирано така, че да привлече обикновения читател. След оригиналната публикация на книгата, почти преди седемнадесет години, Тимоти бе получил няколко предложения да популяризира теорията си за масовите изчезвания в миналото, но бе отхвърлил тази идея; той знаеше, че една популяризирана версия на „Древния враг“ щеше да е още един довод в ръцете на онези, които толкова несправедливо го обвиняваха в търсене на сензации, шарлатанство и печелене на пари. Сега обаче годините на нищета го бяха направили по-податлив към тази идея. Появата на Сандлър и неговото предложение за договор идваха точно тогава, когато прогресиращото обедняване на Тимоти бе достигнало критичен стадий; това беше истинско чудо. Тази сутрин се бяха споразумели за аванс (срещу хонорара) от петнадесет хиляди долара. При текущия обменен курс това правеше малко повече от осем хиляди лири стерлинги. Не беше цяло състояние, но означаваше повече пари, отколкото Тимоти бе виждал от много дълго време и в момента това му се струваше несметно богатство.
Докато слизаше по тясното стълбище към предното антре, където се намираше телефонът, на една малка масичка под евтиното копие на грозна картина, Тимоти се питаше дали Сандлър не се обажда да се измъкне от споразумението.
Сърцето на професора започна силно да бие с почти болезнена сила.
— Надявам се да не е нещо лошо, сър — каза младият индиец, сетне се върна в стаята си и затвори вратата.
Флайт вдигна слушалката:
— Ало?
— Господи, имате ли вечерния вестник? — попита Сандлър. Гласът му бе пронизителен, почти истеричен.
Тимоти се усъмни, че Сандлър е пиян. Това ли наричаше той спешна работа?
Преди Тимоти да отвърне, Сандлър каза:
— Мисля, че то се случи! За Бога, д-р Флайт, смятам, че наистина се случи! Има го във вечерния вестник. И по радиото. Няма много подробности. Но със сигурност изглежда, че се е случило.
Тревогите на професора за договора сега се смениха с раздразнение:
— Може ли да ми обясните по-ясно, г-н Сандлър?
— Древният враг, д-р Флайт. Едно от тези създания отново е наяве. От вчера. В един град в Калифорния. Някои са мъртви. Повечето са изчезнали. Стотици. Целият град. Просто го няма.
— Господ да им е на помощ — каза Флайт.
— Имам един приятел в лондонската служба на Асошиейтед прес, който ми прочете последните служебни бюлетини — каза Сандлър. — Зная неща, които още не са стигнали до вестниците. Първо на първо, полицията там в Калифорния е оповестила за теб. По всичко изглежда, че една от жертвите е чела твоята книга. Когато го атакували, той се заключил в банята. Така или иначе, справили се с него. Но той спечелил достатъчно време да надраска името ти и заглавието на твоята книга върху огледалото!
Тимоти бе изумен. До телефона имаше стол. Той изведнъж му потрябва.
— Властите в Калифорния не разбират какво става. Дори не разбират, че „Древният враг“ е заглавие на книга и не знаят каква е ролята ти в цялата тази работа. Те смятат, че това е било нападение с нервнопаралитичен газ или акт на биологична война, или дори контакт с извънземни. Обаче мъжът, който е изписал твоето име върху огледалото, е знаел много добре. Както и ние. Ще ти кажа повече в колата.
— В колата ли? — възкликна Тимоти.
— Господи, надявам се да имаш паспорт!
— Ъ-ъ… да.
— Идвам с кола да те заведа до летището. Искам да заминеш за Калифорния, д-р Флайт.
— Обаче…
— Тази нощ. Има свободно място за един полет от Хитроу. Резервирах го на твое име.
— Но аз не мога да си го позволя…
— Издателят плаща всички разноски. Не се притеснявай. Трябва да отидеш в Сноуфилд. Няма да пишеш популярен вариант на „Древният враг“. Вече не. Сега ще напишеш пълна история на Сноуфилд и целият материал за масови изчезвания в миналото и теориите ти за древния враг ще подкрепят разказа ти. Разбираш ли? Нали е чудесно?
— Дали ще е разумно да се втурна там точно сега?
— Какво искаш да кажеш? — попита Сандлър.
— Дали е правилно? — загрижено запита Тимоти. — Няма ли да изглежда, че искам да натрупам пари от тази ужасна трагедия?
— Чуй ме, д-р Флайт, в Сноуфилд ще има стотици мошеници, всичките с договор за книга в задния джоб. Ще ти задигнат материала. Ако не напишеш книга за случилото се, някой от тях ще напише за твоя сметка.
— Но стотици хора са мъртви — каза Тимоти. Прилоша му. — Стотици. Болката, трагедията…
Сандлър очевидно губеше търпение от нерешителността на професора.
— Добре… да, добре. Може би си прав. Може и да не съм престанал да мисля за целия този ужас. Но не разбираш ли — точно поради това трябва да напишеш книга на тази тема. Никой друг няма твоята ерудиция и състрадание.
— Значи…
Схващайки колебанието на Тимоти, Сандлър каза:
— Добре. Стягай си бързо куфара. Ще бъда при теб след половин час.
Сандлър затвори, а Тимоти остана неподвижен за момент, държейки слушалката и вслушвайки се в сигнала за свободно. Беше зашеметен.
На фаровете на таксито дъждът изглеждаше сребрист. Вятърът го носеше в различни посоки като тънки блестящи коледни гирлянди. По паважа се образуваха локви като от живак.
Таксиметровият шофьор караше дръзко. Колата се носеше с голяма скорост по мокрите улици. Тимоти здраво стискаше с ръка дръжката на вратата. Очевидно Бърт Сандлър бе обещал голям бакшиш като награда за бързото шофиране.
Седящият до професора Сандлър каза:
— В Ню Йорк има престой, но не голям. Ще отложим пресконференцията за Сан Франциско. Така че се подготви да посрещнеш армия напористи журналисти щом слезеш от самолета там.
— Не може ли просто да стигнем тихо до Санта Майра и да се представя там на властите? — попита тъжно Тимоти.
— Не, не и не! — каза Сандлър, явно ужасен от самата мисъл. — Тази пресконференция ни е необходима. Ти си единственият, който има някакъв отговор, д-р Флайт. Всички трябва да научат, че ти си единственият. Трябва да бием тъпана за твоята книга преди Норман Мейлър да остави най-новото си изследване върху Мерилин Монро и скочи в това нещо с двата крака!
— Още дори не съм започнал книгата!
— Господи, зная. И докато я издадем, търсенето ще бъде огромно!
Таксито зави на един ъгъл. Гумите изсвистяха. Тимоти се удари о вратата.
— Един журналист ще те срещне в самолета за Сан Франциско. Той ще ти дава напътствия по време на
