пресконференцията — каза Сандлър. — По един или друг начин ще те закара в Санта Майра. Доста е далече с кола, така че може би ще стане с хеликоптер.
— Хеликоптер ли? — възкликна удивено Тимоти.
Таксито префуча през една дълбока локва, изхвърляйки встрани сребристи пръски вода.
Летището вече се виждаше.
Откак Тимоти бе влязъл в таксито, Бърт Сандлър не бе престанал да говори.
— Още нещо. На пресконференцията разкажи нещата, които ми разказа тази сутрин. Внезапното изчезване на маите. И за трите хиляди изчезнали китайски войници. И непременно загатни нещо за масовите изчезвания в САЩ — дори преди да са били Съединени щати, дори през предишни геоложки ери. Това ще привлече пресата. Местната връзка. Това винаги помага. Първата английска колония в Америка не е ли изчезнала безследно?
— Да. Колонията на остров Роъноук.
— Непременно спомени за това.
— Но аз нямам доказателства, че изчезването на колонията в Роъноук има връзка с древния враг.
— Има ли някаква вероятност за връзка?
Запленен както винаги от тази тема, Тимоти за пръв път откъсна мислите си от самоубийственото поведение на таксиметровия шофьор.
— Когато една английска експедиция, субсидирана от сър Уолтър Роли, се върнала в колонията Роъноук през март 1590 година, не намерили никого. Сто и двадесет души били изчезнали безследно. За съдбата им са предложени безброй теории. Така например най-популярна е теорията, че хората от Роъноук са станали жертва на живеещи наблизо индианци-кроатони. Единственото оставено от колонистите съобщение било името на това племе, издълбано набързо на едно дърво. Обаче кроатоните твърдели, че не знаят нищо за изчезването им. А те били миролюбиви индианци. Никак не били войнствени. Всъщност, те отначало помогнали на колонистите да се установят. Освен това, в селището нямало никакви следи от насилие. Не били открити никакви тела. Нито кости. Нито гробове. Виждаш ли, дори най-широко приеманите теории повдигат повече въпроси, отколкото дават отговори.
Таксито направи още един завой и рязко удари спирачки, за да избегне сблъсъка с един камион.
Но в момента Тимоти не обръщаше внимание на бясното шофиране. Той продължи:
— Хрумна ми, че думата, която колонистите издълбали в дървото — кроатони, — може и да не е целяла да обвинява. Може да е означавала, че кроатоните знаят какво се е случило. Четох статиите на няколко английски изследователи, които по-късно разговаряли с кроатоните за изчезването на колонистите и има факти, че индианците наистина са имали някаква представа за случилото се. Или са си мислели, че знаят. Но обясненията им не били взети на сериозно от белите хора. Кроатоните казали, че едновременно с изчезването на колонистите имало голямо намаление на дивеча в горите и полетата, в които ловувало племето. Няколко по-възприемчиви изследователи са отбелязали в статиите си, че индианците се отнасяли към случилото се със суеверен ужас. Изглежда са имали религиозно обяснение за изчезването. Но за нещастие белите хора, които разговаряли с тях за колонистите, не се интересували от индиански суеверия и не изследвали тази следа.
— Сигурен съм, че ти си изучил религиозните вярвания на кроатоните — каза Бърт Сандлър.
— Да — отвърна Тимоти. — Не беше лесно, защото племето е изчезнало преди много години. Това, което открих, е, че кроатоните са били спиритисти. Вярвали, че духовете продължават да бродят по земята след смъртта на тялото, вярвали, че има „велики духове“, които се изявяват чрез елементите — вятър, земя, огън, вода и така нататък. Най-интересното — що се отнася до нас — е, че те вярвали в един дух на злото, източник на всяко зло, един еквивалент на християнския Сатана. Забравил съм точната индианска дума, но в превод приблизително звучи като Онзи който може да е всичко и все пак нищо.
— Господи — възкликна Сандлър. — Добро описание на древния враг.
— Понякога зад суеверията се крият истини. Кроатоните вярвали, че и животните, и колонистите били отнесени от Онзи който може да е всичко и все пак нищо. Следователно…, макар и да не мога окончателно да кажа, че древният враг има нещо общо с изчезването на островитяните от Роъноук, това ми изглежда достатъчно основание да разглеждам тази възможност.
— Фантастично! — каза Сандлър. — Разкажи им всичко това на пресконференцията в Сан Франциско. Точно както ми го разказа.
Таксито заби спирачки пред входа на летището. Бърт Сандлър пъхна една банкнота от пет лири в ръката на шофьора. После погледна часовника си:
— Доктор Флайт, хайде да те кача на самолета.
Тимоти Флайт наблюдаваше от своето кресло до прозорчето как светлините на града изчезват под буреносните облаци. Самолетът се издигаше през лекия дъждец. Скоро се намериха над облаците; бурята остана под тях, небето отгоре бе чисто. Лунните лъчи се отразяваха от кипящите върхове на облаците и нощта навън бе изпълнена с мека призрачна светлина.
Светещата табелка за предпазния колан изгасна.
Тимоти откопча колана, но не можеше да се отпусне. Умът му кипеше точно както буреносните облаци отвън.
Мина стюардесата, предлагайки напитки. Той поиска уиски.
Чувстваше се като стегната пружина. За едно денонощие животът му се бе променил. През този ден бе имало повече вълнения, отколкото през цялата изминала година.
Обхваналото го напрежение не беше неприятно. Той бе повече от щастлив да промени тъжното си съществувание; той навлизаше в един нов и по-добър живот така бързо, сякаш влизаше в нов костюм. Рискуваше отново да бъде изложен на присмех и на старите познати обвинения, че с теориите си търси само известност и пари. Обаче съществуваше и шанс, че ще успее най-накрая да докаже, че е прав.
Уискито пристигна и той го изпи. Поръча още едно. Полека-лека започна да се отпуска.
Навън нощта бе необятна.
27
БЯГСТВОТО
През решетките на прозореца в килията си Флетчър Кейл имаше добър изглед към улицата. Цяла сутрин той наблюдаваше стичането на репортерите. Сигурно се бе случило нещо наистина сензационно.
Някои от другите затворници си предаваха новините от килия на килия, но никой от тях не би споделил нищо с Кейл.
Те го мразеха. Често му се подиграваха, наричаха го детеубиец. Дори в затвора имаше социални прослойки. На най-долното стъпало бяха детеубийците.
Това беше почти смешно. Дори крадците, мошениците и бандитите имаха нужда да изпитват морално превъзходство над някого. И така, те ругаеха и преследваха всеки, който бе навредил на дете и това някак ги караше да се чувстват като свещеници и епископи в сравнение с него.
Глупаци. Кейл ги ненавиждаше.
Той не помоли никого да сподели информация с него. Нямаше да им направи удоволствието да покажат, че го мразят.
Протегна се на койката и замечта за своето прекрасно предопределение: слава, сила, богатство…
Към единадесет и половина все още лежеше, когато дойдоха да го заведат в съда по обвинение в две убийства. Пазачът отключи вратата. Един друг мъж — сивокос полицай с коремче — влезе вътре и му сложи белезници.
— Днес сме в намален състав — каза той на Кейл. — За тази работа изпратиха само мен. Но си избий глупавите надежди, че ще имаш шанс да избягаш. С белезници си, а имам и револвер и нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да те застрелям.
В очите и на пазача, и на полицая се четеше омраза.
Най-накрая вероятността да прекара остатъка от живота си в затвора стана съвсем реална за Кейл. За своя изненада, докато го извеждаха от килията, той започна да плаче.
Другите затворници свиркаха и се смееха, подвиквайки му обидни думи.
Мъжът с коремчето го смушка в ребрата.
— Мърдай.
