на прозорците, където преобладаваха синьото и зеленото. Стотици парчета с неправилна форма в тъмносиньо, светлосиньо, тюркоаз и аквамарин, смарагдово зелено и още много нюанси се отразяваха по полираните дървени столове, оформяха цветни петна по пейките и проблясваха по стените.
Като под водата, помисли си Горди Брогън докато следваше Франк Отри в чудатия и красиво осветен централен кораб на църквата.
Точно зад преддверието на храма, поток пурпурна светлина заливаше белия мраморен купел със светена вода. Това бе пурпурът на кръвта на Исус. Слънцето пронизваше едно изображение от цветно стъкло на кървящото сърце на Христос и пръскаше окървавени лъчи върху водата, която искреше в бледата мраморна чаша.
От петимата мъже в издирващия екип само Горди бе католик. Той потопи два пръста в светената вода, прекръсти се и коленичи.
Черквата бе тържествена, тиха, спокойна.
Въздухът бе омекотен от приятен мирис на тамян.
На пейките нямаше богомолци. На пръв поглед изглеждаше, че черквата е изоставена.
Тогава Горди погледна по-внимателно олтара и ахна. Франк също го забеляза:
— О, Боже мой.
Районът на олтара бе по в сянка, отколкото останалата част на черквата и затова хората не бяха забелязали веднага отвратителното и кощунствено нещо над олтара. Свещите на олтара бяха изгорели изцяло и угаснали.
Обаче докато мъжете от екипа се приближаваха колебливо, те виждаха все по-ясно и по-ясно големия кръст, който се издигаше от центъра на олтара покрай задната стена. Това бе дървен кръст с изящна гипсова фигура на Христос. В момента по-голямата част от божествената фигура се закриваше от едно друго тяло, което висеше пред нея. Едно истинско, а не гипсово тяло. Това бе свещеникът в своите одежди, прикован към кръста.
Двама дякони бяха коленичили на пода пред олтара. Бяха мъртви, посинели, подпухнали.
Плътта на свещеника бе започнала да потъмнява и да показва други признаци на предстоящо разлагане. Тялото му не беше в същото странно състояние както другите намерени досега тела. Тук обезцветяването бе като при еднодневен труп.
Франк Отри, майор Айли и другите двама полицаи продължиха през портата в преградата на олтара.
Горди не можеше да продължи с тях. Той бе така потресен, че трябваше да седне на първата пейка, за да не рухне.
След като провериха олтара и хвърлиха поглед през вратата на ризницата, Франк повика по радиотелефона Брайс Хамънд, който се намираше в съседната сграда.
— Шерифе, намерихме трима в черквата. Трябва ни д-р Пейдж. Твърде ужасно е, обаче така, че по- добре оставете Лайза в преддверието с един-двама души.
— Идваме след две минути — каза шерифът.
Франк слезе от олтара, мина през вратата на ризницата и седна до Горди. Той държеше радиотелефона в едната си ръка и револвера в другата.
— Ти си католик.
— Да.
— Съжалявам, че трябваше да видиш това.
— Всичко е наред — каза Горди. — И за теб не е по-лесно, макар и да не си католик.
— Познаваш ли свещеника?
— Мисля, че името му е отец Калахън. Не съм идвал в тази черква. Ходех в „Свети Андрей“ в Санта Майра.
Франк остави радиотелефона и се почеса по брадичката.
— По всички признаци личи, че нападението е станало вчера вечерта, малко преди докторката и Лайза да пристигнат в града. Но сега това… Ако тези тримата са умрели сутринта, по време на литургията…
— По-вероятно е било по време на Благословението — отвърна Горди. — Не на литургията.
— Благословението ли?
— Благословението на Светото тайнство. Неделната вечерна служба.
— Добре. Тогава съвпада по време с останалите. — Франк погледна към празните скамейки. — Какво е станало с енориашите? Защо тук са само свещеникът и дяконите?
— Ами, на Благословението не идват много хора — каза Горди. — Вероятно е имало още двама-трима. Но онова нещо ги е отнесло.
— Защо просто не е отнесло всички?
Горди не отвърна.
— Защо то е трябвало да извърши такива неща? — настоя Франк.
— За да ни се подиграе. За да ни подразни. За да ни отнеме надеждата — тъжно отвърна Горди.
Франк се втренчи в него. Горди продължи:
— Може би някои от нас или даже повечето от нас се осланят на Господа да ни измъкне живи. Зная това, аз се моля непрекъснато, откакто пристигнахме тук. Вероятно и вие също. То е знаело, че ще бъде така. То е знаело, че ще се молим на Господ да ни помогне. С това то ни дава да разберем, че не можем да се осланяме на Бога. Или поне му се иска да повярваме в това. Защото това е неговата цел. Да внуши съмнение в Бога. Това винаги е било неговата цел!
— Ти като че ли със сигурност знаеш пред какво точно сме изправени тук — рече Франк.
— Може би — каза Горди и се загледа в разпнатия свещеник, после отново се обърна към Франк: — Не разбираш ли? Наистина ли не разбираш, Франк?
След като излязоха от църквата и завиха зад ъгъла по пресечката, видяха две катастрофирали коли.
Един Кадилак Севил бе прекосил предния двор на жилището на пастора, преминавайки през градинските храсти по пътя си, и се бе блъснал в колоната на верандата в единия край на къщата. Колоната бе почти разцепена на две. Покривът на верандата бе хлътнал.
Тал Уитмън надникна през страничния прозорец на колата.
— Зад волана има жена.
— Мъртва ли е? — попита Брайс.
— Да-а. Но не от катастрофата.
От другата страна на колата Джени се опита да отвори вратата на шофьора. Всичките врати бяха заключени, а прозорците — плътно затворени.
Въпреки това жената зад волана — Една Гауър, Джени добре я познаваше — бе като останалите трупове. Тъмносиня. Издута. Със застинал писък на ужас върху изкривеното лице.
— Как е успяло да влезе и да я убие? — питаше се гласно Тал.
— Спомни си заключената баня в хотел Кендълглоу — отвърна Брайс.
— И барикадата в стаята на семейство Оксли — каза Джени.
Капитан Аркхъм се намеси:
— Това е аргумент в полза на теорията на генерала за нервнопаралитичен газ.
След което Аркхъм откопча миниатюрния гайгеров брояч от колана си и внимателно преслуша колата. Оказа се, че смъртта на жената вътре не е причинена от радиация.
Втората кола, на половин пресечка по-нататък, бе перлено-бял Линкълн. На паважа зад нея имаше черни следи от спирачките. Линкълнът бе застанал напряко на улицата и я блокираше. Предницата се бе забила в едната страна на жълт Шевролет комби. Повредите не бяха големи, защото Линкълнът почти бе спрял преди да се удари в паркираната кола.
Шофьорът бе мустакат мъж на средна възраст. Носеше рязани джинси и тениска Доджърс. Джени познаваше и него. Марти Съсмън, административен управител на Сноуфилд през последните шест години. Приветливият, сериозен Марти Съсмън. Мъртъв. И отново причината на смъртта явно нямаше връзка с катастрофата.
Вратите на Линкълна бяха заключени. Прозорците бяха плътно затворени, точно както на Кадилака.
— Изглежда и двамата са се опитвали да избягат от нещо — рече Джени.
