— Възможно е — каза Тал. — Или просто са излезли на разходка или са отивали по работа, когато е дошло нападението. Ако са се опитвали да избягат, нещо явно ги е спряло хладнокръвно и ги е заставило да завият.
— Неделя беше топъл ден. Топъл, но не горещ — каза Брайс. — Не прекалено топъл, че да шофират със затворени прозорци и с включена климатична инсталация. В такива дни повечето хора държат прозорците свалени и се радват на свежия въздух. Тъй че ми се струва, че след като са били принудени да спрат, те са вдигнали стъклата и са се заключили, опитвайки се да задържат нещо навън.
— Но то все пак се е добрало до тях — каза Джени.
То.
Нед и Сю Мари Бишоф притежаваха хубава къща стил Тюдор, разположена на двоен парцел земя и сгушена между високи борове. Живееха там с двете си деца. Осемгодишният Лий Бишоф вече свиреше учудващо добре на пиано, независимо от малките си ръце и веднъж бе заявил на Джени, че ще стане втори Стиви Уондър, само че „не сляп“. Шестгодишният Тери беше същински Денис Белята, само че мургав и с мил характер.
Нед бе преуспяващ художник. Маслените му картини се продаваха за по шест-седем хиляди долара, а графиките му в ограничен тираж вървяха по четиристотин-петстотин долара едната.
Беше пациент на Джени. Въпреки че бе на тридесет и две години и преуспяваше в живота, тя го лекуваше от язва.
Язвата вече нямаше да го измъчва. Той лежеше в ателието си на пода пред статива, мъртъв.
Сю Мари се намираше в кухнята. Както Хилда Бек, икономката на Джени и още много други хора из целия град, Сю Мари бе умряла, докато приготвяше вечерята. Беше красива жена. Вече не.
Намериха двете момчета в една от спалните.
Беше чудесна детска стая, просторна и светла, с двуетажни легла. Имаше вградена библиотека, пълна с детски книги. На стените висяха картините, които Нед бе нарисувал за децата си, странни фантастични сцени, различаващи се от другите му произведения, с които бе известен: прасе в смокинг танцуваше с крава във вечерна рокля; космическа командна зала, в която всички астронавти бяха жаби; мистериозна и все пак очарователна сцена на училищна площадка през нощта, обляна от светлината при пълнолуние, без деца наоколо, но с огромен върколак, шеметно люлеещ се на люлките.
Момчетата бяха в единия ъгъл, зад преобърнати играчки. По-малкият, Тери, беше зад Лий, който явно се бе опитвал смело да предпази братчето си. Момчетата гледаха втренчено, изпъкналите им мъртви очи бяха все така вперени в онова, което ги бе заплашвало вечерта. Мускулите на Лий се бяха напрегнали, така че малките му ръце бяха в същото положение, както са били в последните секунди от живота му: вдигнати пред него с разперени пръсти, сякаш да се предпази от удар.
Брайс приклекна до децата. Докосна с трепереща ръка лицето на Лий, сякаш отказваше да повярва, че детето наистина е мъртво.
Джени коленичи до него.
— Това са двете деца на Бишоф — каза тя, неспособна да спре трептенето на гласа си. — Значи цялото семейство е загинало.
По лицето на Брайс се стичаха сълзи.
Джени се опита да си спомни на колко години беше неговият син. Седем или осем? Почти на същата възраст като Лий Бишоф. Малкият Тими Хамънд беше в болницата в Санта Майра в същия този момент, както през цялата изминала година. Почти като растение. Да, но беше за предпочитане пред това. Всичко бе за предпочитане пред това.
Най-накрая сълзите на Брайс пресъхнаха. Сега в очите му се четеше гняв.
— Ще го хвана — каза той. — Каквото и да е… ще го накарам да си плати.
Джени никога не бе срещала такъв мъж. Толкова силен и целеустремен и в същото време способен на нежност.
Изпитваше желание да го прегърне. И да бъде прегърната от него.
Обаче, както винаги, беше прекалено предпазлива в изразяването на чувствата си. Ако притежаваше откритостта му, никога нямаше да се отчужди от майка си. Но тя не беше такава, поне засега, въпреки че й се искаше да бъде. И така, в отговор на неговия обет да хване убийците на децата на Бишоф, тя рече:
— Какво би могъл да сториш, ако това, което ги е убило, не е човешко същество? Не всяко зло е човешко. Има зло и в природата. Сляпата злоба на земетресението. Неизлечимото зло на рака. Това нещо тук може да е такова — далечно и непонятно. Няма да успееш да го изправиш пред съда, ако не е човешко същество. Тогава какво?
— Каквото или който и да е, по дяволите, ще го заловя. Ще го накарам да си плати за всичко сторено тук — каза непреклонно той.
След като излезе от католическата църква, издирващият екип на Франк Отри премина през три пусти къщи. Четвъртата не бе празна. Откриха Уендел Хълбъртсън, учител в гимназията на Санта Майра, който бе предпочел да живее горе в планината, в къщата на покойната си майка. Само преди пет години Горди бе посещавал часовете му по английски. Учителят не бе посинял и издут като останалите трупове: беше се самоубил. Подпрял се в ъгъла на стаята си, той бе пъхнал в устата си дулото на 32-калибровия си автоматичен пистолет и бе дръпнал спусъка. Явно смъртта от собствената му ръка е била за предпочитане пред онова, което то е възнамерявало да му стори.
След напускането на дома на Бишоф, Брайс преведе групата си през още няколко къщи, без да открият никакви трупове. После, в петата къща откриха възрастна двойка, заключени в банята. Бяха се опитали да се скрият и заключат от своя убиец. Жената бе просната във ваната. Мъжът бе паднал на пода.
— Бяха мои пациенти — каза Джени. — Ник и Мелина Папандракис.
Тал записа имената им в списъка на умрелите.
Също както Харълд Ордни и неговата съпруга в хотел Кендълглоу, Ник Папандракис се бе опитал да остави съобщение с името на убиеца. Беше взел йод от аптечката и бе писал с него по стената. Не бе успял да завърши дори една дума. Имаше само две букви и част от трета:
PRC
— Може ли някой да разбере какво се е опитвал да напише? — попита Брайс.
Един по един всички се вмъкнаха в банята, прескочиха тялото на Ник Папандракис и хвърлиха поглед върху оранжево-кафявите букви на стената, но никой не можа да предложи някаква идея.
Куршуми.
Подът в кухнята на съседната на Папандракис къща бе осеян с изразходвани куршуми. Не цели патрони. Просто десетки оловни сачми без медните им гилзи.
Фактът, че нямаше изхвърлени гилзи никъде из помещението показваше, че тук не бяха стреляли. Не миришеше на барут. Нямаше дупки от куршуми по стените или по шкафовете.
Просто навсякъде по пода имаше куршуми, сякаш появили се загадъчно от нищото.
Франк Отри събра пълна шепа от сиви метални парчета. Той не беше експерт по балистика, но беше странно, че никой от куршумите не бе разкъсан или силно деформиран; това му позволи да види, че бяха от различни оръжия. Повечето от тях — десетки — изглежда бяха от вида и калибъра на боеприпасите, с каквито стреляха автоматите, с които бяха въоръжени войниците на генерал Копърфилд.
Не са ли това куршуми от автомата на сержант Харкър? — питаше се Франк. Не са ли това патроните, които Харкър изстреля в убиеца си в хладилната камера за месо в супермаркета „Джилмартин“?
Франк се намръщи, смутен.
Пусна куршумите и те изтракаха на пода. Събра няколко други от плочките на пода. Имаше един 22-и калибър и един 32-и, още един 22-и и един 38-и калибър. Имаше и много ловни сачми.
Взе един 45-калибров куршум и го заразглежда с особен интерес. Беше точно като боеприпасите на собствения му револвер.
Горди Брогън приклекна до него.
Франк не го погледна. Продължи напрегнато да се взира в куршума. Бореше се с някаква мрачна мисъл.
