Кейл се запрепъва по коридора на отмалелите си крака и през една решетъчна врата, която им отвориха, излезе от блока с килии в един друг коридор. Пазачът остана там, но полицаят заблъска Кейл към асансьорите. Блъскаше го твърде често и твърде грубо, дори когато не бе необходимо. Кейл усети, че самосъжалението му прераства в гняв.
В малкия, бавно спускащ се асансьор Кейл усети, че полицаят не вижда никаква заплаха. Той бе отвратен, нетърпелив, объркан от емоционалния срив в Кейл.
Когато вратите се отвориха и в Кейл бе настъпила промяна. Той все още плачеше тихичко, но сълзите му вече не бяха искрени и тръпнеше по-скоро от възбуда, отколкото от отчаяние.
Преминаха през още един пост. Полицаят показа комплект документи на един друг пазач, който го нарече Джо. Пазачът изгледа Кейл с безразлично презрение. Кейл извърна лице като че се срамуваше от себе си. Продължи да плаче.
После той и Джо излязоха навън и пресякоха един обширен паркинг, насочвайки се към една редица бяло-зелени патрулни коли, наредени до оградата. Денят бе слънчев и топъл.
Кейл продължаваше да плаче и се преструваше, че краката не го държат. Бе присвил рамене и главата му бе сведена. Продължаваше да се влачи апатично, като сломен човек.
Освен него и полицая, на паркинга нямаше никого. Бяха само двамата. Идеално.
По пътя към колата Кейл изчакваше удобния момент за действие. За миг си помисли, че такъв може и да не дойде.
Джо го блъсна към колата и се извърна леко да отключи вратата — и Кейл скочи. Нахвърли се върху полицая докато той се опитваше да пъхне ключа в ключалката. Полицаят ахна и замахна с юмрук. Твърде късно. Кейл се приведе и бързо го блъсна и притисна о колата. Лицето на Джо пребледня от болка, когато дръжката на вратата се заби яростно в гръбнака му. Връзката ключове изхвръкна от ръката му и докато те падаха към земята, той посегна със същата ръка да хване револвера в кобура си.
Кейл знаеше, че с окованите си в белезници ръце няма да може да избие оръжието. Щом револверът бъдеше изваден, борбата щеше да приключи.
Кейл атакува гърлото на другия мъж. Нападна го със зъби. Захапа го дълбоко, усети как бликна кръв, захапа отново, притисна устни към раната, като нападащо куче, ухапа отново и полицаят извика, ала това бе само една въздишка, която никой не би могъл да чуе, а оръжието изпадна от кобура и сгърчената ръка на полицая и двамата мъже тупнаха тежко на земята. Кейл се оказа отгоре, а полицаят се опита да извика отново, ала Кейл заби коляно в чатала му и от гърлото на мъжа заблика кръв.
— Копеле — каза Кейл.
Очите на полицая станаха неподвижни. Кръвта престана да блика от раната. Всичко свърши.
Кейл никога не се беше чувствал така силен, така могъщ.
Огледа паркинга. Все още нямаше никой наоколо.
Кейл се добра до връзката с ключове и започна да ги пробва един по един, докато не отключи белезниците. Хвърли ги под колата.
Претърколи мъртвия полицай под една от патрулните коли, за да не се вижда.
Избърса лицето си с ръкав. Ризата му бе изпръскана с кръв. Не можеше да поправи това. Нито да промени факта, че носи провиснали, сини, груби затворнически дрехи и чифт гуменки.
Чувствайки, че бие на очи, той закрачи бързо покрай оградата и излезе през отворената порта. Прекоси алеята и стигна до един друг паркинг зад двуетажна жилищна сграда. Хвърли поглед към прозорците с надежда, че никой не гледа навън.
На паркинга имаше може би двадесет коли. В един жълт Датсън ключовете висяха на таблото. Кейл седна зад кормилото, затвори вратата и въздъхна с облекчение. Беше се скрил и имаше превозно средство. Отпред имаше кутия с хартиени кърпички. Той взе една, плюна отгоре й и зачисти лицето си. След като отстрани кръвта, Кейл се огледа в огледалото за обратно виждане и се ухили.
28
ПРЕБРОЯВАНЕ НА ТЕЛАТА
Докато военната част на генерал Копърфилд провеждаше аутопсии и тестове в подвижната полева лаборатория, Брайс Хамънд сформира два издирващи екипа и започна да проверява града, къща по къща. Франк Отри водеше първата група, а майор Айли се присъедини като наблюдател от проекта „Небесно наблюдение“. По същия начин капитан Аркхъм се включи към екипа на Брайс. Квартал по квартал и улица по улица, двата екипа никога не се раздалечаваха на разстояние повече от една сграда, държейки постоянна връзка помежду си чрез радиотелефони.
Джени придружаваше Брайс. Тя познаваше повече от всеки друг жителите на Сноуфилд и можеше да идентифицира най-добре труповете, които откриваха. Освен това, в повечето случаи тя можеше да каже кой живее в дадена къща и от колко души е било дадено семейство — информация, нужна за съставянето на списъка на изчезналите.
Джени се безпокоеше да не бъде изложена Лайза на още ужасни сцени, но не можеше да откаже помощта си на издирващия екип. Не можеше и да остави сестра си в хотел Хилтоп. Не и след онова, което се бе случило с Харкър. И с Веласкес. Обаче момичето се справяше добре с напрежението при претърсването на къща след къща. Владееше се напълно и Джени все повече се гордееше с нея.
Известно време не откриваха никакви тела. Първите магазини и къщи, в които влязоха, бяха празни. В няколко къщи масите бяха подредени за неделната вечеря. В други ваните бяха пълни с вече изстинала вода. На няколко места телевизорите продължаваха да работят, но никой не ги гледаше.
В една кухня откриха вечерята в електрическата печка. Храната в трите тенджери се беше готвила толкова дълго, че водата се бе изпарила. Остатъците бяха сухи, твърди и овъглени и не можеха да се идентифицират. Металните тенджери бяха съсипани; бяха станали синкаво-черни отвътре и отвън. Пластмасовите дръжки бяха омекнали и започнали да се топят. Цялата къща вонеше с толкова остра отвратителна миризма, с каквато Джени никога не се беше сблъсквала.
Брайс изключи котлоните.
— Цяло чудо, че не е избухнал пожар.
— Вероятно е щял да избухне, ако печката беше газова — отбеляза Джени.
Над трите тенджери имаше метален абсорбер с вентилатор, който бе спрял. Когато храната бе горяла, абсорберът бе поел краткотрайния изблик на пламъци и бе предотвратил разпространението на огъня из околните помещения.
Когато се намериха отново навън, всички (освен майор Аркхъм в неговия защитен костюм) поеха дълбоко от чистия планински въздух. Нужни им бяха няколко минути да прочистят дробовете си от ужасното нещо, което бяха дишали вътре в къщата.
Сетне, в следващата къща, откриха първото тяло за деня. Беше на Джон Фарли, собственика на кръчмата „Маунтин тавърн“, която работеше само по време на ски-сезона. Той беше на около четиридесет години. Приятен човек с прошарена коса, дълъг нос и тънки устни, винаги готови да се разтеглят в привлекателна усмивка. Сега беше подут и посинял, очите му изпъкнали от черепа, дрехите му силно опънати по шевовете от подуването на тялото.
Фарли седеше на масата за закуска в единия край на голямата си кухня. В една чиния пред него имаше равиоли с настърган кашкавал и кюфтета. Имаше и чаша червено вино. На масата до чинията имаше отворено списание.
Фарли седеше изправено на стола си. Едната му ръка бе на коленете, а другата — на масата, държейки парче хляб. Устата на Фарли бе полуотворена и между зъбите имаше хапка хляб. Беше загинал по време на дъвчене; челюстните му мускули нямаше да се отпуснат никога вече.
— Мили Боже — възкликна Тал, — не е имал време да изплюе хапката или да я преглътне. Смъртта му трябва да е била моментална.
— Нито я е усетил как идва — каза Брайс. — Погледни лицето му. Не изразява нито ужас, нито изненада, нито шок, както при останалите.
Взирайки се във вкочанените челюсти на мъжа, Джени каза:
— Това, което не разбирам е, защо смъртта не е довела до отпускане на мускулите. Странно.
В църквата „Света Богородица на планините“ слънчевата светлина се процеждаше през цветните стъкла
