Сержант Харкър висеше от окачалката за месо на тавана до един говежди бут — висеше на една огромна, отвратително остра двузъба кука за месо, която бе промушена през гърдите му.
Стомахът на Брайс се сви конвулсивно. Той започна да се извръща от окачения мъж — и тогава осъзна, че това в действителност не е Харкър. Това бяха само защитният костюм и шлемът на сержанта, които висяха отпуснати и празни. Здравата изкуствена материя бе разкъсана. Плексигласовото зрително стъкло бе строшено и наполовина откъснато от гуменото уплътнение, за което бе прикрепено здраво. Харкър е бил издърпан от костюма преди окачването.
Но къде е Харкър?
Изчезнал.
Още един. Просто изчезнал.
Паскали и Фоудър излязоха на площадката за товарене навън и заоглеждаха нагоре и надолу по пасажа.
— След всички тези писъци — каза Джени, приближавайки се до Брайс — няма кръв нито по пода, нито по костюма.
Тал Уитмън загреба няколко гилзи, изхвърлени от автомата; подът бе залят от тях. Медните гилзи блещукаха в отворената му ръка:
— Много такива, обаче не виждам много куршуми. Изглежда сержантът е уцелил онова, по което е стрелял. Трябва да го е ударил поне стотина пъти. Може би двеста. Колко патрона има в един от тези големи пълнители, генерале?
Копърфилд се втренчи в лъскавите кутийки, ала не отговори.
Паскали и Фоудър се върнаха от площадката за товарене и Паскали каза:
— Там няма и следа от него, сър. Искате ли да потърсим по-надалече по алеята?
Преди Копърфилд да успее да отговори, Брайс каза:
— Генерале, трябва да отпишеш сержант Харкър, колкото и да ти е мъчно. Той е мъртъв. Не храни никакви надежди за него. Това е смъртта. Смъртта. Не вземане на заложници. Не тероризъм. Не нервнопаралитичен газ. Тук няма нищичко такова. Ние си играем на топчета. Аз не разбирам напълно какво по дяволите става тук и откъде е дошло то, обаче зная със сигурност, че то е олицетворение на Смъртта. Смъртта е тук под някаква форма, която ние все още не можем дори да си представим, движена от някаква цел, която може никога да не разберем. Пеперудата, която уби Стю Уоргъл — тя не беше истинският вид на това нещо. Чувствам го. Пеперудата беше като съживяването на тялото на Уоргъл, когато той тичаше след Лайза в тоалетната — мъничко заблуда… ловкост на ръцете.
— Един фантом — каза Тал, използвайки думата, която Копърфилд бе използвал с малко по-различно значение.
— Един фантом, да — каза Брайс. — Още не сме се сблъскали с истинския противник. Той е нещо, което чисто и просто обича да убива. То може да убива бързо и безшумно, както отмъкна Джейк Джонсън. Обаче то уби Харкър по-бавно, причинявайки му истинска болка, карайки го да пищи. Защото то искаше да чуем тези писъци. Убийството на Харкър прилича на онова, което казахте за Т-139: то е един деморализатор. Това нещо не е отнесло сержант Харкър. То го е утрепало, генерале. Утрепало го е. Не рискувай живота на повече хора в търсене на тялото.
Известно време Копърфилд мълчеше, после каза:
— А гласа, който чухме. Това беше твоят човек, Джейк Джонсън.
— Не — каза Брайс. — Не мисля, че това в действителност беше Джейк. Звучеше като него, обаче сега започвам да подозирам, че ние сме се изправили срещу нещо, което е страхотен имитатор.
— Имитатор ли? — възкликна Копърфилд.
Джени погледна към Брайс:
— Онези животински звуци по телефона.
— Да. Котките, кучетата, птиците, гърмящите змии, плачещото дете… Това почти приличаше на представление. Сякаш то се фукаше: „Хей, вижте какво мога, вижте колко съм умно.“ Гласът на Джейк Джонсън беше само поредното превъплъщение от неговия репертоар.
— Какво предполагаш? — попита Копърфилд. — Нещо свръхестествено?
— Не. То е реално.
— Тогава какво? Назови го — поиска Копърфилд.
— Не мога, да го вземат мътните — каза Брайс. — Може би то е естествена мутация или дори нещо излязло от някоя лаборатория по генно инженерство. Знаеш ли нещо за това, генерале? Може би армията има цяла проклета дивизия от генетици, които създават биологични бойни машини, изкуствени чудовища, предназначени да колят и тероризират, същества, изплетени от ДНК на половин дузина животни. Вземи част от генетичната структура на паяк-тарантул и я комбинирай с част от генетичната структура на крокодил, кобра, оса, може би дори мечка гризли, и вмъкни гените на човешки ум просто ей така, на майтап. Пъхни всичко това в една епруветка; дръж я в инкубатор; грижи се за нея. Какво ще получиш? На какво ще прилича то? Изглеждам ли като бълнуващ лунатик просто защото предлагам такова нещо? Един съвременен смахнат Франкенщайн? Наистина ли са отишли толкова далече в изследванията по рекомбиниране на ДНК? Може би дори не трябва да отхвърлям свръхестественото. Това, което се опитвам да кажа, генерале, е, че то може да бъде всичко. Затова не мога да го назова. Отпусни въображението си, генерале. Без значение какви ужасни неща ще извикаш, не можем да ги отхвърлим. Ние си имаме работа с непознатото, а непознатото обхваща всички наши кошмари.
Копърфилд се втренчи в него, после погледна нагоре към костюма и шлема на сержант Харкър, които висяха на куката за месо. Сетне се обърна към Паскали и Фоудър:
— Няма да претърсваме алеята. Шерифът вероятно е прав. Сержант Харкър е изчезнал и ние не можем да направим нищо за него.
За четвърти път от пристигането на Копърфилд в града, Брайс попита:
— Още ли мислиш, че си имаме работа просто с един обикновен случай на ХБВ?
— Може да са замесени химични или биологични агенти — каза Копърфилд. — Както отбеляза ти, не можем да изключим нищо. Обаче ти си прав, шерифе, случаят не е прост. Съжалявам за предположението си, че сте имали халюцинации и…
— Приемам извинението — каза Брайс.
— Някакви теории? — попита Джени.
— Добре — каза Копърфилд. — Искам незабавно да започнем първата аутопсия и патологичните тестове. Може и да не открием зараза или нервнопаралитичен газ, обаче бихме могли да намерим нещо, което да ни наведе на следа.
— Най-добре е да постъпите така, сър — каза Тал. — Защото имам предчувствие, че времето изтича.
25
ВЪПРОСИ
Ефрейтор Били Веласкес, един от войниците на Копърфилд, се спускаше надолу през люка в отводнителния канал. Въпреки че не напрягаше сили, той дишаше тежко. Защото беше изплашен.
Какво се бе случило със сержант Харкър?
Когато се върнаха, другите изглеждаха шокирани. Шефът Копърфилд каза, че Харкър е мъртъв и че те не знаят със сигурност какво е убило сержанта, но имат намерение да разберат. Божичко, що за глупости! Те трябва да знаят какво го е убило. Просто не искат да кажат. Това е типично за офицерите, да крият всичко.
По стълбата се слизаше през една къса тръбовидна секция до основния хоризонтален канал. Били стигна дъното. От ударите на ботушите му о бетонния под излизаха твърди, глухи звуци.
Тунелът не бе достатъчно висок да се върви изправено. Били се бе привел и движеше фенерчето си насам-натам.
Сиви бетонни стени. Тръби на електрическата и телефонната компания. Малко влага. Тук-там плесен. Нищо друго.
Щом Били се отмести от стълбата, още един войник от поддържащото отделение, Рон Пийк, слезе в канала.
