Защо те поне не бяха взели тялото на Харкър със себе си при обратния си път от магазин Джилмартин?
Били продължаваше да шари с фенерчето наоколо и да поглежда нервно назад.
Защо дъртият Железен Гъз, Копърфилд, непрекъснато наблягаше да бъдат бдителни и предпазливи тук долу?
„Сър, какво очаквате да открием?“ — попита Били.
Копърфилд бе отговорил: „Каквото и да е. Всичко. Не зная дали там е опасно или не. Не зная какво трябва да търсите. Просто бъдете дяволски предпазливи. И ако нещо се раздвижи там долу, без значение колко невинно изглежда, дори ако е само някоя мишка, бързо си вдигайте чуковете.“
Що за отговор бе това, по дяволите?
Господи.
Той потръпна от страх.
На Били му се искаше да бе имал възможност да поговори с Паскали или Фоудър. Те не бяха като проклетите офицери. Те щяха да му разкажат всичко за Харкър — ако изобщо някога получеше възможност да ги попита за това.
Рон Пийк стигна долния край на стълбата и погледна тревожно към Били.
Веласкес освети с фенерчето пътя между тях двамата, за да покаже на другия мъж, че няма от какво да се безпокои.
Рон включи фенерчето си и се усмихна смутено, объркан от своята нервност.
Мъжете горе започнаха да спускат през люка един силов кабел, който бе свързан с двете подвижни лаборатории, паркирани на няколко метра от входа в канала.
Рон пое края на кабела и Били, влачейки приведен крака, се отправи на изток. Мъжете горе на улицата развиваха още кабел в канала.
Тунелът трябваше да пресече един също толкова широк или може би по-широк канал под главната улица, Скайлайн роуд. В тази точка трябваше да се намира съединителната кутия на електрическата компания, където се съединяваха няколко нишки от електрическата паяжина на града. Действайки съгласно предупрежденията на Копърфилд, Били шареше с лъча на фенерчето по стените на тунела, търсейки знаците на електрическата компания.
Съединителната кутия бе отляво, на около метър и половина от пресечната точка на двата канала. Били мина покрай нея до канала на Скайлайн роуд, наведе се към галерията и насочи светлината надясно и наляво, проверявайки дали нещо не се спотайва наоколо. Тръбата на Скайлайн роуд имаше същия размер като тази, в която стоеше той сега, ала следваше наклона на улицата, спускайки се надолу по планинския склон. В полезрението не се виждаше нищо.
Гледайки надолу в смаляващия се отвор на тунела, Били Веласкес си спомни една история, която бе прочел преди години в един комикс на ужасите. Беше забравил заглавието. Разказваше се за един престъпник, който убива двама души по време на нападение на банка и сетне, бягайки от полицията, се вмъква в градската отводнителна система. Негодникът поема по един спускащ се надолу тунел, мислейки, че води към реката, ала се оказва, че води към Ада. Така изглеждаше и каналът на Скайлайн роуд, който се спускаше надолу, надолу и надолу като път към Ада.
Били се обърна да погледне нагоре, питайки се дали това ще прилича на път към Рая. Ала и двете посоки изглеждаха по един и същ начин. Нагоре или надолу, това си приличаше на пътя към Ада. Какво се бе случило със сержант Харкър?
Щеше ли същото да се случи с всички, по-рано или по-късно?
Дори с Уилям Луис Веласкес, който винаги бе толкова уверен (досега), че ще живее вечно?
Внезапно почувства сухота в устата.
Завъртя глава вътре в шлема и сложи пресъхналите си устни върху тръбичката за течност. Засмука, извличайки една сладка, студена витаминизирана течност. Искаше му се да пийне бира. Обаче докато се намираше в този костюм, имаше на разположение само хранителния разтвор. Той стигаше за четиридесет и осем часа — ако не приемаш повече от шестдесет милилитра за час.
Били извърна глава от пътя към Ада и отиде до съединителната кутия. Рон Пийк вече работеше. Като действаха умело, въпреки обемистите защитни костюми и ограниченото пространство, двамата съединиха своя кабел с основния захранващ кабел.
Частта носеше собствен генератор, но щеше да го използва само ако общинското захранване беше изключено.
За няколко минути Веласкес и Пийк привършиха. Били се обади на хората на повърхността чрез вградената в костюма си радиостанция:
— Г-н генерал, направихме връзката. Сега трябва да имате напрежение, сър.
Отговорът дойде незабавно:
— Имаме. Сега си обирайте крушите, бегом!
— Слушам, сър — каза Били.
И тогава чу… нещо. Шумолене.
Пъхтене.
Рон Пийк сграбчи рамото на Били. Посочи зад него. Към канала на Скайлайн роуд.
Били се завъртя кръгом, мигновено се приведе и освети с фенерчето си кръстовището, където бе фокусирано фенерчето на Пийк.
Надолу по тунела под Скайлайн роуд се лееше поток от животни. Дузини след дузини. Кучета. Бели, сиви, черни, кафяви, ръждивочервени и златисти, всякакви големини и видове: най-вече от смесени породи, но също така и зайчари, дребни и едри пудели, немски овчарки, спаниели, два големи датски дога, двойка териери, един шнауцер, два катранено черни добермана с кафяви намордници. Имаше и котки. Големи и малки. Мършави и охранени. Черни, шарени, бели, жълти, кафяви, петнисти, на райета и сиви. Никое куче не лаеше или ръмжеше. Никоя котка не мяукаше или съскаше. Единствените звуци бяха тяхното задъхано дишане и тихото топуркане и стържене на техните лапи о бетона. Животните се стичаха надолу през канала с необикновена напрегнатост, всички устремени напред, никое дори не поглеждаше към канала, в който стояха Били и Пийк.
— Какво правят тук? — недоумяваше Били. — Как са попаднали тук?
Копърфилд се обади по радиото от улицата отгоре:
— Какво става, Веласкес?
Били бе така смаян от животинската процесия, че не отговори веднага.
Между котките и кучетата започнаха да се мяркат и други животни. Катерици. Зайци. Сива лисица. Миещи мечки. Още лисици и катерици. Скункси. Всички гледаха право напред, забравили всичко друго, освен нуждата да не спират да се движат. Опосуми и язовци. Мишки и койоти. Всички се спускаха стремително по пътя към Ада, трупайки се едни връз други, без нито веднъж да се препънат, поколебаят или захапят. Този странен парад бе бърз, непрекъснат и хармоничен като лееща се вода.
— Веласкес! Пийк! Докладвайте!
— Животни — каза Били на генерала. — Кучета, котки, миещи мечки, всякакви видове. Река от животни.
— Сър, те бягат надолу по тунела под Скайлайн роуд — рече Рон Пийк.
— Под земята — каза объркан Били. — Това е лудост.
— Оттеглете се, дявол да го вземе! — каза настоятелно Копърфилд. — Измъквайте се веднага. Веднага!
Били се сети за предупреждението на генерала непосредствено преди да слязат през люка: „Ако нещо се раздвижи там долу… дори ако е само някоя мишка, бързо си вдигайте чуковете.“
Отначало подземният парад на животните бе потресаващ, ала не особено плашещ. Сега странната процесия стана изведнъж зловеща, дори заплашителна.
Ту-там между животните се виждаха змии. Десетки змии. Дълги черни смокове, плъзгащи се бързо с глави, вдигнати на една-две педи над пода на отводнителния канал. Имаше и гърмящи змии, чиито плоски дяволски глави стояха по-ниско от тези на по-дългите смокове, ала и те се движеха така бързо и извиващо се, тълпейки се със загадъчна цел към едно мрачно и не по-малко загадъчно местоназначение.
Въпреки че змиите обръщаха не по-голямо внимание на Веласкес и Пийк, отколкото кучетата и котките,
