Брайс каза:
— Хайде да се връщаме в хотела.
В следващия четвърт час нощта щеше да завладее града.
Сенките растяха с бързината на ракови клетки, процеждайки се от потайните места, където се бяха крили през деня. Разстилаха се една връз друга и образуваха локви от мрак.
Небето бе оцветено в карнавални багри — оранжево, червено, жълто, лилаво — но хвърляше само оскъдна светлина върху Сноуфилд.
Те се отдалечиха от полевите лаборатории, където преди малко бяха разговаряли с „него“ с помощта на компютъра, и се насочиха към ъгъла, когато светнаха уличните лампи.
В същия момент Брайс дочу нещо. Хленч. Мяукане. Лай. Цялата група се обърна като един и погледна назад.
Зад тях по тротоара куцаше куче, опитвайки се с всичка сила да ги стигне. Беше териер. Предният му ляв крак изглежда бе счупен. Езикът му висеше. Козината му беше провиснала и оплетена; изглеждаше раздърпано. Направи още една накуцваща стъпка и зави жално.
Брайс се прикова на място от внезапната поява на кучето. То беше първият оцелял, когото виждаха, не в много добра форма, но жив.
Но защо беше живо? Какво го бе спасило след като всички бяха загинали?
Ако можеха да намерят отговора, това би могло да им помогне да оцелеят.
Горди реагира пръв.
Появата на ранения териер го впечатли много повече от останалите. Не можеше да понесе гледката на страдащо животно. По-скоро би предпочел самият той да страда. Сърцето му заби по-бързо. Въздействието бе по-силно от друг път, защото знаеше, че това не е обикновено куче, нуждаещо се от помощ и утеха. Този териер беше Божи знак. Да. Знак, че Господ му дава още една възможност да приеме Неговия дар. Горди се отнасяше към животните по същия начин както Свети Франциск Асизки и не трябваше да го отритва. Ако обърнеше гръб на Божия дар както преди, със сигурност щеше да бъде прокълнат. Но ако реши да помогне на това куче… В ъгълчетата на очите му се появиха сълзи; потекоха по страните му. Сълзи на облекчение и щастие. Беше обгърнат от Божията милост. Нямаше съмнение какво трябва да направи. Втурна се към кучето, което бе на около шест метра от него.
Отначало Джени бе поразена от появата на кучето. Втренчи се в него. Сетне по нея се разля неудържима радост. Животът тържествуваше над смъртта. То не бе уловило всички живи същества в Сноуфилд, въпреки всичко. Това куче (което седна уморено, когато Горди се втурна към него) бе оцеляло, което означаваше, че може би те ще успеят да напуснат града живи…
…и после се сети за пеперудата.
И пеперудата беше живо същество. Но не беше приятелски настроена.
И съживеният труп на Стю Уоргъл.
Там, на тротоара до сенките, кучето положи глава на паважа и захленчи, молейки за помощ.
Горди стигна до него, наведе се и заговори с утешаващ, нежен глас:
— Не се плаши, момчето ми. Спокойно. Какво добро куче си ти. Всичко ще се оправи. Всичко ще бъде наред, момчето ми. Спокойно…
В Джени се надигна ужас. Отвори уста да извика, но другите я изпревариха.
— Горди, недей! — изпищя Лайза.
— Връщай се! — изкрещяха Брайс и Франк Отри.
Тал викна:
— Махни се от него, Горди!
Но Горди изглежда не ги чуваше.
Когато Горди приближи териера, той повдигна четвъртитата си глава от тротоара и издаде лек угоднически звук. Беше ценен екземпляр. Ако кракът му се излекуваше, изкъпан и сресан, щеше да е прекрасен.
Горди протегна ръка към кучето.
То го помириса, но не го близна.
Той го погали. Горкото животно бе студено, невероятно студено и леко влажно.
— Горкото момче — каза Горди.
Кучето миришеше странно. Остро. Наистина отвратително. Горди не бе помирисвал нещо подобно.
— Къде, по дяволите, си бил? — попита той кучето. — В какво си се въргалял?
Кучето зави и затрепери.
Зад себе си Горди дочу виковете на другите, но бе твърде погълнат с кучето. Вдигна го с две ръце от тротоара, изправи се и го притисна към гърдите си, а нараненият крак увисна безпомощно.
Никога не бе пипал толкова студено животно. Не само козината му бе мокра и студена; но под нея изглежда не биеше сърце.
То близна ръката му.
Езикът му бе леден.
Франк спря да крещи. Само гледаше втренчено. Горди бе взел песа и бе започнал да го прегръща и да се суети над него, без да се случи нищо лошо. Все пак можеше да е просто куче. Може би…
И тогава…
Кучето близна ръката на Горди. През лицето на Горди премина странно изражение, а кучето започна… да се променя.
Господи.
Беше като топка маджун, променяща формата си под бързите ръце на невидим скулптор. Сплъстената козина като че ли се топеше и сменяше цвета си, сетне структурата й също се промени, докато не заприлича по-скоро на люспи, зеленикави люспи, а главата хлътна в тялото, което всъщност вече не беше тяло, а просто безформено нещо, купчина гърчеща се материя, краката се скъсиха и станаха дебели, и всичко това стана само за пет-шест секунди, а после…
Горди се опули шокирано в нещото в ръцете си.
От аморфната маса, в която се бе превърнало кучето, започна да се оформя глава на гущер със злобни жълти очи. Устата на гущера се появи от подобната на тесто тъкан и между многото малки остри зъби затрептя раздвоен език.
Горди се опита да хвърли нещото на земята, но то се държеше здраво за него, Господи, беше прилепнало за него, сякаш бе приело формата на ръцете му, сякаш ръцете му в действителност бяха вътре в нещото.
Сетне то престана да бъде ледено. Внезапно стана топло. И после горещо. Болезнено горещо.
Преди гущерът да възникне напълно от пулсиращата маса плът, той започна да изчезва и се заформи ново животно, лисица, но лисицата бързо се изроди преди да се оформи изцяло и се превърна в катерички, двойка катерички с тела, съединени като сиамски близнаци, но те бързо се разделиха и…
Горди започна да крещи. Тръскаше ръце нагоре-надолу, опитвайки се да се отърве от нещото.
Сега топлината беше като огън. Болката беше непоносима.
Господи, моля те.
Болката го разяждаше нагоре по ръцете, през раменете.
Той пищеше и хълцаше, залитна крачка напред, отново разтърси ръце, опитвайки се да ги раздалечи, но нещото се беше захванало здравата.
Полуоформените катерички се стопиха и от аморфната тъкан, която държеше и която го държеше, започна да се появява котка, сетне котката бързо изчезна и изникна нещо друго — Господи, не, не, Господи, не, — нещо насекомоподобно с големината на териер, но с шест или осем очи на отвратителната си глава и с много заострени крачета и…
Болката премина през цялото тяло на полицая. Той залитна встрани, падна на колене, после на една страна. Риташе и се тресеше в агония, гърчеше се и се влачеше по тротоара.
