Звуците на смъртта.
Ръката на Брайс бе по-студена от дръжката на револвера му.
Шестимата отидоха до прозореца и надникнаха навън. Мъглата бе покрила всичко.
И тогава на улицата, почти на една пресечка от тях, на мъжделивия кръг светлина около една натриева лампа нещо помръдна. Почти не се виждаше. Заплашителна сянка, изкривена от мъглата. На Брайс му заприлича на рак с големината на кола. Зърна паяковидни крака. Чудовищни клещи с трионовидни краища проблеснаха на светлината и отново потънаха в мрака. И ето: трескави, трептящи, търсещи дълги пипала. После нещото се скри отново в нощта.
— Точно такова нещо се катери по сградата — каза Тал. — Още един проклет рак като този. Направо излязъл от алкохолен делириум.
Чуха как стигна до покрива. Хитиновите му крайници почукваха и дращеха по плочите горе.
— Какво ли е намислило? — попита разтревожено Лайза. — Защо се преструва на това, което всъщност не е?
— Може би просто харесва мимикрията — отвърна Брайс. — Нали знаеш… по същия начин някои тропически птици имитират звуци просто за удоволствие само за да се чуят сами.
Шумът на покрива престана.
Шестимата зачакаха.
Нощта сякаш се бе присвила като диво животно, изучаващо жертвата си и изчакващо подходящия момент за нападение.
Бяха толкова неспокойни, че не можеха да седят. Продължиха да стоят до прозорците. Навън само мъглата се движеше. Сара Ямагучи каза:
— Сега посиняването на цялото тяло ми се изясни. Променящото формата си е обгръщало изцяло жертвите си и ги е изстисквало. Така че посиняването е причинено от грубо, продължително налягане върху цялото тяло. И по този начин те са се задушили, обвити от нещото, затворени херметически в него.
— Чудя се — каза Джени — дали създава консерванта докато стиска жертвите си.
— Да, вероятно — отвърна Сара. — Точно затова няма видими рани от инжектиране на никое от телата, които изследвахме. Консервантът най-вероятно е приложен към всеки сантиметър от тялото, впръскан във всяка пора. Нещо като осмозно приложение.
Джени си помисли за Хилда Бек, нейната икономка, първата жертва, която тя и Лайза откриха.
Потръпна.
— Водата — каза Джени.
— Какво? — възкликна Брайс.
— Онези локви с дестилирана вода, които открихме. Променящото формата си е изхвърлило тази вода.
— Как си го обясняваш?
— Човешкото тяло се състои най-вече от вода. Така че след като нещото погълне жертвата си, след като използва всеки милиграм от минералното съдържание, всеки витамин, всяка калория, то изхвърля ненужното: излишъкът е абсолютно чиста вода. Онези локви, които открихме, са единствените остатъци от стотиците изчезнали. Никакви тела. Никакви кости. Само вода… която вече се е изпарила.
Шумовете на покрива не се възобновиха; цареше тишина. Ракът-фантом бе изчезнал.
В мрака, в мъглата, в жълтеникавата светлина на уличните лампи нищо не помръдваше.
Най-накрая те се отдалечиха от прозорците и се върнаха обратно на масата.
— Възможно ли е това проклето нещо да бъде убито? — питаше се Франк.
— Със сигурност знаем, че куршумите не вършат работа — каза Тал.
— Огън? — предположи Лайза.
— Войниците имаха запалителни бомби — напомни Сара. — Но променящото формата си очевидно ги е нападнало толкова внезапно, толкова неочаквано, че никой не е имал време да грабне бутилката и да запали фитила.
— Освен това — каза Брайс, — най-вероятно огънят няма да свърши работата. Ако променящото формата си пламне, може просто… значи… да се отдели от запалената си част и да премести по-голямата част от масата си на безопасно място.
— Експлозивите навярно също са безполезни — каза Джени. — Предполагам, че дори да взривим нещото на хиляди парчета, ще се намерим с хиляди по-малки променящи формата си и те ще се слеят отново невредими.
— Може ли да бъде убито или не? — отново попита Франк.
Всички мълчаха и размишляваха. След малко Брайс каза:
— Струва ми се, не.
— Но тогава какво ще правим?
— Не зная — отвърна Брайс. — Нямам представа.
Франк Отри телефонира на жена си Рут и разговаря с нея около половин час. По-късно Сара Ямагучи държа заета една от линиите почти час. Джени се обади на няколко души, включително на леля си в Нюпорт Бийч, с която разговаря и Лайза. Брайс поговори с няколко души в главната квартира в Санта Майра — полицаи, с които бе работил в продължение на години и които бяха негови близки приятели; поговори и с родителите си в Глендейл и с бащата на Елън в Спокейн.
По време на разговорите всичките шестима оцелели бяха весели и оптимистични. Говореха за унищожаването на нещото и за скорошно напускане на Сноуфилд.
Обаче Брайс разбираше, че всички само се опитват да придадат възможно най-добро лице на тежкото положение. Разбираше, че това не са обикновени телефонни разговори; въпреки оптимистичния тон, тези телефонни разговори имаха друго предназначение; шестимата оцелели се сбогуваха.
35
ПАНДЕМОНИУМ
Сал Корело, агентът по рекламата, който бе нает да посрещне Тимоти Флайт на международното летище в Сан Франциско, бе дребен, но мускулест мъж с червеникаво руса коса и яркосини очи. Имаше вид на изпълнител на главна роля. Ако беше висок метър и осемдесет и пет вместо един и петдесет и пет, може би щеше да е известен колкото Робърт Редфорд. Обаче интелигентността, остроумието и агресивният му чар компенсираха недостига на височина. Знаеше как да получи желаното от себе си и от своите клиенти.
Обикновено Корело можеше да накара дори журналистите да се държат така добре, че да ги объркаш с цивилизовани хора; но не и тази вечер. Случаят беше твърде нашумял и твърде пресен. Корело не беше виждал нищо подобно: стотици журналисти и любопитни граждани се втурнаха към Флайт в мига, в който се появи, бутаха се и се опитваха да си проправят път към професора, завираха микрофони в лицето му, ослепяваха го със светкавици и крещяха въпроси. „Доктор Флайт…“, „Професор Флайт…“, „… Флайт!“ Флайт, Флайт, Флайт-Флайт-Флайт, Флайт-Флайт-Флайт-Флайт… Въпросите се превърнаха в неразбираеми крясъци от шумотевицата на надвикващи се гласове. Сал Корело го заболяха ушите. Професорът изглеждаше объркан, почти уплашен. Корело хвана възрастния мъж здраво за ръката и го поведе през развълнуваната тълпа, превръщайки се в малка, но ефикасна стенобойна машина. Докато стигнат до малката трибуна, която Корело и служителите по безопасността на летището бяха издигнали в единия край на залата за пътници, професор Флайт изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да припадне или да издъхне.
Корело взе микрофона и бързо накара тълпата да замлъкне. Накара ги да оставят Флайт да произнесе кратко слово, обеща, че по-късно ще могат да зададат няколко въпроса, представи оратора и отстъпи няколко крачки встрани.
Когато всички видяха добре Тимоти Флайт, не успяха да потиснат чувството си на внезапен скептицизъм. То се носеше над тълпата; Корело го видя по лицата им: ясно доловимо опасение, че Флайт ги баламосва. И наистина, Флайт приличаше на вманиачен. Бялата му коса се вееше накъдрена, сякаш бе пъхнал пръсти в електрически контакт. Очите му бяха широко разтворени, едновременно от страх и в опит да се пребори с умората, а лицето му имаше отпуснатия вид на прекаляващ с виното човек. Трябваше да се обръсне. Дрехите му бяха смачкани, висяха като безформени торби. Напомняше на Корело на някой от онези
