възможно най-лошата.
Брайс познаваше безсмислената смърт. Преди година един неудържим камион му бе изяснил всичко по този въпрос.
— Пеперудата — каза Лайза. — И тя ли е била като териера, като нещото… което хвана Горди?
— Да — каза Джени. — Пеперудата е била само един фантом, малка частица от нещото.
Тал се обърна към Лайза:
— Когато Стю Уоргъл те подгони миналата нощ, това в действителност не е бил той. Онова нещо вероятно е погълнало тялото на Уоргъл след като го оставихме в сервизното помещение. По-късно, когато е поискало да те тероризира, то е използвало неговата външност.
— Очевидно — каза Брайс — проклетото нещо може да се въплъти във всеки човек или във всяко животно, които е изяло.
Лайза се намръщи:
— А пеперудата? Как е изяло нещо като пеперудата? Нищо такова не съществува.
— Ами — възкликна Брайс, — може би насекоми с такива размери са съществували отдавна, преди десетки милиони години, по времето на динозаврите. Може би нещото, променящо формата си ги е яло тогава.
Очите на Лайза се разшириха.
— Искаш да кажеш, че нещото, което изскочи от канала, може да е на милиони години?
— Е — каза Брайс, — то явно не се съобразява с биологичните закони, които познаваме — нали, доктор Ямагучи?
— Така е — отвърна генетичката.
— Значи защо да не е и безсмъртно?
Джени изглеждаше объркана. Брайс каза:
— Имаш ли възражения?
— За възможността да е безсмъртно? Или че е близо до безсмъртието? Не. Съгласна съм. Може да е нещо от мезозойската ера, добре, нещо така самообновяващо се, че е буквално безсмъртно. Но как се съчетава това с крилатия змей? По дяволите, трудно ми е да повярвам, че нещо подобно е съществувало някога. Ако се превръща само в онова, което е погълнало преди, то как може да се превръща в крилат змей?
— Имало е подобни животни — отвърна Франк. — Птеродактилите са крилати влечуги.
— Да, влечуги — каза Джени. — Но не змейове. Птеродактилите са прародители на птиците. Но това нещо несъмнено беше змей, което е доста по-различно. Изглеждаше като излязъл от фантастична приказка.
— Не — каза Тал. — Беше като нещо, произлязло от вуду.
Брайс се извърна изненадано към Тал:
— Вуду? Какво знаеш ти за вуду?
Без да поглежда към Брайс, Тал заговори с явна неохота:
— Когато бях малък, в нашата кооперация в Харлем имаше една невероятно дебела жена, Агата Пибоди, и тя беше „боко“. Боко са магьосници, които използват вуду за безнравствени и зли цели. Тя продаваше талисмани и магии, помагаше на хората да унищожават враговете си, такива неща. Всякакви глупости. Но за децата това изглеждаше вълнуващо и страшно. Апартаментът на госпожа Пибоди беше отворен денонощно за клиенти и зяпачи. Прекарах дълго време там, слушах и наблюдавах. Имаше доста книги за черна магия. В няколко от тях видях рисунки на хаитянския и африканския вариант на Сатаната, демоните вуду и джуджу. Единият от тях представляваше гигантски крилат змей. Черен, с крила на прилеп. И с ужасни зелени очи. Точно като нещото, което видяхме тази нощ.
На улицата, зад прозорците, мъглата се беше сгъстила. Процеждаше се лениво през дифузната светлина на уличните лампи.
Лайза се обади:
— Наистина ли е Дявола? Демон? Нещо от Ада?
— Не — отвърна Джени. — Това е само… само преструвка.
— Но защо тогава ще взема облика на Дявола? — попита Лайза. — И защо ще се нарича с имена на демони?
— Предполагам, че тези сатанински врели-некипели са просто неща, които го забавляват — отвърна Франк. — Още един начин да ни дразни и деморализира.
Джени кимна:
— Подозирам, че то е ограничено от формите на жертвите си. Може да приеме формата на всичко, което е погълнало или може да си представи. Така че ако някоя от жертвите е бил запознат с вуду човек, то е взело от него идеята да се превърне в крилат змей.
Тази мисъл порази Брайс.
— Да не искаш да кажеш, че поглъща не само плътта на своите жертви, а и техните знания и спомени?
— Така ми изглежда — отвърна Джени.
— За биолозите това не е нещо ново — каза Сара Ямагучи, нервно отмятайки дългата си черна коса зад нежните си уши. — Например… Ако пускаш многократно един вид плосък червей в лабиринт, в единия край, на който има храна, накрая той се научава да преминава през лабиринта много по-бързо от първия път. После, ако го смелиш и го дадеш за храна на друг плосък червей, новият червей също ще преодолява бързо лабиринта, въпреки че никога преди това не е бил подлаган на този опит. С поглъщането на плътта на своя братовчед той поглъща по някакъв начин знанията и опита му.
— Както това нещо, променящо формата си знае за Тимоти Флайт — каза Джени. — Харълд Ордни е знаел за Флайт, така че сега то също знае за него.
— Но как за Бога Флайт е узнал за нещото? — попита Тал.
Брайс сви рамене:
— На този въпрос може да отговори само Флайт.
— Защо то не отвлече Лайза миналата вечер от тоалетната? Междувпрочем, защо не ни е отвлякло всичките?
— То просто си играе с нас.
— Забавлява се. Забавлява се по извратен начин.
— Точно така. Но смятам, че ни държи живи и за да разкажем на Флайт какво сме видели и да го подмамим тук.
— Иска да предадем на Флайт предложението за безопасен достъп.
— Просто сме примамка.
— Да.
— И когато изпълним предназначението си…
— Да.
Нещо се удари силно о стената на хотела. Прозорците издрънчаха и зданието като че ли се разтресе.
Брайс скочи така бързо, че преобърна стола си.
Още един удар. По-силен и по-шумен. Последва стържещ звук. Брайс слушаше напрегнато, опитвайки се да засече мястото на звука. Изглежда идваше от северната стена на зданието. Започваше от приземния етаж, но бързо започна да се изкачва, далеч от тях.
Тракащ звук. Като от кости. Като че ли костите на отдавнашни мъртъвци си проправяха път от гробница.
— Нещо голямо е — каза Франк. — Изкачва се от външната страна на хотела.
— Променящото формата си — каза Лайза.
— Но не в желеобразния си вид — каза Сара. — В естественото си състояние просто щеше да прелее през стената.
Всички се вторачиха в тавана, ослушвайки се и чакайки.
„Каква ли форма е приело този път?“ — питаше се Брайс.
Дращене. Почукване. Трополене.
