И тогава, преди Тимоти да успее да отговори, заговори мек и мелодичен женски глас:
— Да, скъпи доктор Флайт, посетете ни. Очакваме ви с нетърпение. Никой няма да ви навреди.
Накрая се чу гласът на възрастен мъж, сърдечен и топъл:
— Толкова много ще научите за мен, доктор Флайт. Ще придобиете толкова знания. Моля ви, елате и започнете своите наблюдения. Предложението за безопасно преминаване е искрено.
Настъпи тишина. Объркан, Тимоти каза:
— Ало? Ало? Кой е там?
— Все още съм тук — отвърна Хамънд.
Другите гласове не се обаждаха.
— Сега съм само аз — каза Хамънд.
Тимоти попита:
— Но кои бяха тези хора?
— Те всъщност не са хора. Те са само фантоми. Мимикрия. Не разбирате ли? С три различни гласа то току-що ви предложи отново безопасно преминаване. Древният враг, докторе.
Тимоти погледна към останалите четирима мъже в стаята. Всички те се взираха напрегнато в черната кутия, от която излизаше гласът на Хамънд — и гласовете на съществото.
Стискайки топката влажни хартиени кърпички в ръка, Тимоти изтри мокрото си от пот лице.
— Ще дойда.
Сега всички в стаята го гледаха. По телефона шерифът Хамънд каза:
— Докторе, няма основателна причина да вярвате, че то ще спази обещанието си. Щом пристигнете тук, може би и вие ще бъдете мъртвец.
— Но ако е разумно същество…
— Това не означава, че ще играе честно — възрази Хамънд. — Всъщност, всички ние тук горе сме сигурни в едно: Това създание е олицетворение на злото. Дявол, доктор Флайт. Бихте ли повярвали на обещанието на Дявола?
По линията отново се появи детският глас, все така сладък и весел:
— Ако дойдете, доктор Флайт, ще пощадя не само вас, но и шестимата, които са в капана тук. Ще ги пусна, ако дойдете да си поиграем. Но ако не дойдете, ще хвана тези свине и ще ги смажа. Ще им изцедя кръвта, ще ги направя на каша и ще ги изям.
Тези думи бяха изречени с нежен, невинен детски тон — и това ги правеше някак си много по-страшни, отколкото, ако бяха изкрещени с разярен бас.
Сърцето на Тимоти биеше силно.
— Тогава всичко е ясно — каза той. — Ще дойда. Нямам друг избор.
— Не идвайте заради нас — възкликна Хамънд. — То може да ви пощади, защото казва, че сте неговият Свети Матей, неговият Марко, неговите Лука и Йоан. Но със сигурност няма да пощади нас, без значение какво казва.
— Ще дойда — заяви твърдо Тимоти.
Хамънд се поколеба. После продължи:
— Добре. Един от моите хора ще ви докара до блокадата на пътя за Сноуфилд. Оттам трябва да дойдете сам. Не мога да рискувам още един човек. Можете ли да шофирате?
— Да, сър — отвърна Тимоти. — Вие осигурете колата и аз ще дойда сам.
Линията заглъхна.
— Ало? — каза Тимоти. — Шерифе?
Никакъв отговор.
— Чувате ли ме? Шериф Хамънд?
Нищо.
То ги бе прекъснало.
Тимоти вдигна поглед към Сал Корело, Чарли Мърсър и двамата мъже, чиито имена не знаеше.
Всички те го гледаха, сякаш бе мъртвец и лежеше в ковчег.
„Но ако умра в Сноуфилд, ако древният враг ме вземе — помисли си той, — няма да има ковчег. Нито гроб. Нито вечен покой.“
— Ще ви закарам до блокадата на пътя — каза Чарли Мърсър. — Ще ви закарам лично.
Тимоти кимна.
Беше време да тръгва.
36
ЛИЦЕ В ЛИЦЕ
В три и дванадесет минути сутринта камбаните на сноуфилдската църква започнаха да бият.
Брайс стана от стола си във фоайето на хотел Хилтоп. Другите също наскачаха.
Сирената на пожарната зави.
Джени каза:
— Трябва да е пристигнал Флайт.
Шестимата излязоха навън.
Уличните лампи светваха и изгаснаха, хвърляйки подскачащи като марионетки сенки през движещата се мъгла.
В долния край на „Скайлайн роуд“ зави кола. Фаровете й пронизваха мъглата с безчувствен сребрист блясък.
Уличните лампи престанаха да премигват и Брайс пристъпи напред под водопада от мека жълта светлина на една от тях, надявайки се Флайт да го види през воалите от мъгла.
Камбаните продължаваха да бият, сирените виеха, а колата бавно се изкачваше по дългия хълм. Беше боядисана в зелено и бяло патрулна кола от поделението на шерифа. Намали ход и спря на пет метра от мястото, където бе застанал Брайс; шофьорът угаси фаровете.
Вратата се отвори и оттам излезе Флайт. Не беше това, което бе очаквал Брайс. Носеше очила с голям диоптър, от което очите му изглеждаха ненормално големи. Рядката му бяла, разрошена коса образуваше ореол около главата му. Някой от полицейското управление му бе услужил с импрегнирано яке с емблемата на полицейското управление на Санта Майра от лявата страна. Камбаните престанаха да бият. Сирените изстенаха прегракнало и спряха. Настъпи дълбока тишина.
Флайт оглеждаше потъналата в мъгла улица, ослушвайки се в очакване.
Накрая Брайс каза:
— Очевидно не е готово да се покаже.
Флайт се извърна към него:
— Шериф Хамънд?
— Да. Нека влезем вътре и се разположим удобно, докато чакаме.
Трапезарията на хотела. Топло кафе.
Треперещи ръце тропаха с порцелановите чаши по плота на масата. Нервни ръце се свиваха и обгръщаха топлите чаши, за да могат да останат неподвижни.
Шестимата оцелели се бяха струпали около масата, приведени напред, за да чуват по-добре Тимоти Флайт.
Лайза явно бе очарована от английския учен, но отначало Джени имаше сериозни съмнения. Той изглеждаше съвсем като карикатура на безумен професор. Но когато започна да излага теориите си, Джени бе принудена да отхвърли първоначалното си неблагоприятно впечатление и скоро бе омаяна като Лайза.
Той им разказа за изчезналите армии в Испания и Китай, за изоставените градове на маите, за колонията на остров Роъноук.
Разказа им и за Жойя Верде, южноамериканско селище в джунглата, чиято съдба приличаше на тази на Сноуфилд. Жойя Верде, което означава Зелен Камък, бил търговски център на река Амазонка, далеч от цивилизацията. През хиляда деветстотин двадесет и трета година шестстотин и пет души — всички мъже, жени и деца, които живеели там — изчезнали от Жойя Верде в един единствен следобед, някъде между
