сутрешните и вечерните курсове на движещите се по постоянно разписание речни кораби. Първоначално помислили, че живеещите наблизо индианци, които обикновено били миролюбиви, внезапно са се настроили враждебно и неочаквано са атакували. Обаче не намерили нито тела, нито следи от борба, нито доказателства за плячкосване. На черната дъска в мисионерското училище открили бележка: „То няма форма и все пак притежава всички форми.“ Много от хората, които разследвали мистерията в Жойя Верде, бързо отхвърляли тези девет надраскани с тебешир думи като нямащи връзка с изчезването. Флайт мислеше другояче и след като го изслуша, Джени също стигна до такова заключение.
— Подобна бележка е била оставена и в един от древните градове на маите — каза Флайт. — Археолозите изкопали част от молитва, написана с йероглифи и датираща от времето на големите изчезвания. — Той цитира по памет: „Боговете на злото живеят в земята, силата им дреме в камъка. Когато се събудят, те се издигат като лава, но студена и течаща лава, и приемат различни форми. Великите мъже знаят, че ние сме само гласове в бурята, лица срещу вятъра, които да бъдат разпръснати, като че никога не сме живели.“ — Очилата на Флайт се смъкнаха на носа му. Той ги намести отново. — И така, някои казват, че определена част от молитвата се отнася за земетресенията и вулканите. Аз мисля, че е за древния враг.
— Ние също открихме бележка тук — каза Брайс. — Част от дума.
— Не можем да я разберем — каза Сара Ямагучи.
Джени разказа на Флайт за двете букви — P и R, — които Ник Папандракис бе написал на стената в банята си, използвайки шише с йод.
— Имаше и част от трета буква, може би началото на С или О.
— Папандракис — рече Флайт, кимайки енергично. — Грък. Да, да, да — ето потвърждението на това, което ви казах. Този Папандракис гордееше ли се с произхода си?
— Да. Много. Защо?
— Ами, щом се е гордеел с гръцкия си произход — каза Флайт, — трябва да е познавал добре гръцката митология. Виждате ли, в един древногръцки мит има бог, на име Протей. Подозирам, че това е думата, която вашият господин Папандракис се е опитвал да напише на стената. Протей. Бог, който живеел в земята, пълзял в недрата й. Бог, който нямал собствена форма. Бог, който приемал всяка форма, която си поиска — и който се хранел с всичко и с всеки, когото пожелае.
С чувство на безсилие, Тал каза:
— Какви са тези свръхестествени неща? Когато се свързахме с него чрез компютъра, то настойчиво се именуваше с имена на различни демони.
Флайт каза:
— Аморфният демон, безформеният и обикновено зъл бог, който може да приеме всяка форма, която пожелае — това са сравнително обичайни фигури в древните митове и в повечето, ако не и във всички религии по света. Такива митологични същества се появяват под различни имена във всички световни култури. Да вземем например Вехтия Завет. Сатаната първо се появява като змия, по-късно като козел, овен, елен, бръмбар, паяк, дете, просяк и много други неща. Наричан е и с други имена: Господаря на Хаоса и Безформието, Господаря на Измамата, Многоликия Звяр. Библията ни казва, че Сатаната е „изменчив като сянка“ и „хитър като водата, защото както водата може да се превръща в пара или в лед, така и Сатаната може да се превръща в това, което си пожелае“.
Лайза каза:
— Да не се опитвате да ни кажете, че това нещо тук в Сноуфилд е Сатаната?
— Да… в известен смисъл, да.
Франк Отри поклати глава.
— Не. Не съм човек, който вярва в призраци, доктор Флайт.
— Нито пък аз — увери го Флайт. — Не твърдя, че това нещо е свръхестествено същество. Не е. То е истинско, създание от плът — макар и не като нашата. Не е дух или дявол. И все пак… в известен смисъл… вярвам, че е Сатаната. Защото, разбирате ли, вярвам, че това е съществото, оцеляло през вековете, което е вдъхновило мита за Сатаната. Още в праисторическите времена хората трябва да са се срещали с тези същества и винаги някой трябва да е оцелявал, за да разкаже за тях. Те естествено са описали своите преживявания с терминологията на митовете и суеверията. Подозирам, че повечето от демонските фигури в различните световни религии всъщност са разкази за тези променящи формата си създания, притчи, предавани през неизброими поколения, преди накрая да бъдат записани с йероглифи, в свитъци и сетне напечатани. Това са били разкази за един много рядък, съвсем истински и много опасен звяр… но описан с езика на религиозния мит.
Джени намираше тази част от тезата на Флайт за едновременно налудничава и блестяща, невероятна и все пак убедителна.
— Това нещо по някакъв начин абсорбира знанията и спомените на онези, които е изяло — каза тя, — следователно знае, че много от жертвите му го считат за Дявола, и то изпитва някакво извратено удоволствие да играе тази роля.
— Изглежда се забавлява да се подиграва с нас — рече Брайс.
Сара Ямагучи прибра дългата си коса зад ушите и каза:
— Доктор Флайт, как бихте го обяснили научно. Как е възможно да съществува такова създание? Как функционира биологично? Какво е вашето научно обяснение, вашата теория?
Преди Флайт да успее да й отговори, то се появи.
Високо на едната стена, почти до тавана, металната решетка, покриваща вентилационната шахта внезапно се отскубна от болтовете си. Прелетя през стаята, падна с трясък на една празна маса и се стовари с още по-голям шум на пода.
Джени и останалите скочиха от столовете.
Лайза изпищя, сочейки натам.
Древният враг се подаде от шахтата. Висеше там на стената. Тъмен. Мокър. Пулсиращ. Като лъщящ, кървав сопол, провесил се от края на ноздрата.
Брайс и Тал посегнаха към пистолетите си, после се поколебаха. Не можеха да направят нищо.
Нещото продължи да се измъква от шахтата, издувайки се, гърчейки се, нараствайки в противна, възлеста, променяща се маса с големината на човек. Сетне, не спирайки да извира от стената, започна да се плъзга надолу. Оформи се като купчина на пода. Вече много по-голяма от човек и не секваща да се процежда от шахтата. Продължаваше да нараства.
Джени погледна към Флайт.
Лицето на професора не можеше да се опише с една дума. Изразяваше учудване, после ужас, после страхопочитание, после отвращение, после отново страхопочитание, ужас и учудване.
Гъстата, бълбукаща маса от тъмна протоплазма сега бе с големината на трима-четирима души и още от противната материя бликаше от вентилационната шахта в гнусен поток.
На Лайза й се догади и тя извърна лице.
Но Джени не можеше да откъсне очи от нещото. То излъчваше някакво уродливо очарование, което не можеше да бъде превъзмогнато.
В огромния куп безформена тъкан, която се бе избутала в помещението, започнаха да се оформят крайници, въпреки че нито един от тях не запазваше формата си за повече от няколко секунди. Човешки ръце, мъжки и женски, се протягаха, като че търсеха помощ. Тънки, мърдащи детски ръчички се образуваха от желеобразната тъкан и пръстите на някои от тях бяха разперени в безмълвна, покъртителна молба. Трудно бе човек да се отърси от илюзията, че това не са ръчички на деца, затворени вътре в променящото формата си чудовище; те бяха имитация, ръце-фантоми, част от него, а не част от някое дете. И нокти. Смайващо, ужасяващо разнообразие от нокти и животински крайници, които изникваха от протоплазмената супа. Имаше и части от насекоми, огромни, ужасяващо фантастични и яростно опитващи се да хванат нещо. Но всичко това се стопяваше обратно в безформената протоплазма почти толкова бързо, за колкото се и беше оформило.
Нещото изпълни цялата ширина на помещението. Сега бе по-голямо от слон.
Докато нещото се занимаваше с непрестанната, неуморна, мистериозна закономерност от, на пръв поглед, безцелни промени, Джени и другите отстъпваха към прозорците.
Навън, на улицата, мъглата изпълняваше собствен безформен танц, като, че бе призрачно отражение на
