— Като на някой бог — каза доктор Пейдж. — То фактически се мисли за бог.
— В известен смисъл — намеси се Лайза — то наистина е бог.
— Да-а — каза Тал Уитмън, — в общи линии то е бог. Притежава всички способности на бог, не е ли така.
— Или на дявол — каза Лайза.
Отвъд уличните лампи и над мъглата, нощта бе сива. В далечния край на небето заискриха първите смътни блясъци на зората.
На Сара й се искаше д-р Флайт да не бе предизвикал променящото формата си така смело.
Безпокоеше се, че го е настроил враждебно и че сега той няма да изпълни обещанието си да им даде повече време.
Докато траеше кратката разходка от полевите лаборатории до хотел Хилтоп, Сара непрекъснато очакваше от мъглата да изскочи и да се хвърли върху тях уродлив фантом. Не трябва да ги убива сега. Не сега. Не и когато най-сетне имаше проблясък на надежда.
Навсякъде из града, в мъглата и сенките, се носеха странни животински звуци, зловещ вой, какъвто не бе чувала никога преди. То продължаваше да се занимава с непрекъснатите си превръщания. Адски писък съвсем наблизо накара оживелите да се скупчат.
Обаче не ги нападнаха.
Улиците бяха спокойни. Нямаше дори ветрец; мъглата висеше неподвижно във въздуха.
Нищо не ги чакаше и в хотела.
Сара седна пред централния оперативен пулт и набра номера на базата на Поделението за гражданска защита от химическа и бактериологична война в Дъгуей, щата Юта.
Джени, Брайс и другите се скупчиха наоколо и напрегнаха слух.
Поради продължаващото кризисно положение в Сноуфилд, през нощта в щаб-квартирата в Дъгуей не дежуреше обичайният сержант. Останал бе капитан Дениъл Терш, лекар от Военно-медицинските сили и трети по ранг в поделението, за да ръководи в случай на нужда операциите по поддръжката.
Сара му разказа за последните открития — микроскопските изследвания на тъканта на променящия формата си организъм, резултатите от различните химически анализи — и Терш се увлече, макар това да не беше от неговата научна област.
— Петролатум ли? — попита той по едно време, изненадан от казаното.
— Аморфната тъкан прилича на петролатума само по това, че в нея има подобна смес от въглеводороди. Обаче тъканта разбира се е много по-сложна.
Тя наблегна на това откритие, защото искаше да бъде сигурна, че Терш ще го предаде на останалите учени от екипа за ХБВ в Дъгуей. Ако някой генетик или биохимик видеше данните и после хвърлеше поглед върху списъка на материалите, които искаше тя, то почти сигурно щеше да се досети за нейните планове. Ако някой от поделението за ХБВ разбереше поръчката й, щеше да сглоби оръжието й преди да го изпрати в Сноуфилд и така щеше да й спести времето и опасната работа да го сглобява пред надничащото през рамото й същество.
Тя не можеше просто така да обясни на Терш какво има наум, защото бе сигурна, че древният враг подслушва. По линията се носеше странно слабо съскане…
Накрая тя заговори за нуждата си от допълнително лабораторно оборудване:
— Повечето от тези неща могат да се вземат назаем от университетските и промишлените лаборатории тук в Северна Калифорния. Просто искам от вас да използвате персонала, транспортните средства и пълномощията на армията, за да комплектувате пратката и да ми я изпратите колкото може по-бързо.
— Какво искате? — попита Терш. — Само ми кажете и ще го имате след пет-шест часа.
Тя отново издекламира списъка на апаратите, от които в действителност не се интересуваше, и накрая каза:
— Освен това искам да ми изпратите колкото можете от четвъртото поколение на малкото чудо на доктор Чакрабарти. Нужни са ми и две-три пръскачки със сгъстен въздух.
— Кой е този Чакрабарти — попита озадачен Терш.
— Не го познавате.
— Какво е това малко чудо? Какво имате предвид?
— Просто си запишете: Чакрабарти, четвърто поколение. — Тя му продиктува името буква по буква.
— Нямам никаква представа какво е това — каза той.
Добре, помисли си поуспокоена Сара. Отлично.
Ако Терш знаеше какво представлява малкото чудо на д-р Ананда Чакрабарти, можеше да изтърси нещо преди Сара да успее да го спре. И древният враг щеше да бъде предупреден.
— Това е извън областта, в която сте специалист — каза тя. — Няма нужда да сте чували името или да познавате средството. — Сега тя говореше по-бързо, мъчейки се да се отдалечи от темата колкото може по-скоро. — Нямам време да ви обяснявам, д-р Терш. Другите от програмата за ХБВ със сигурност ще разберат какво искам. Нека минем по-нататък. Доктор Флайт много иска да продължи изследванията си върху създанието и се нуждае от нещата от списъка. Пет-шест часа ли казахте?
— Трябва да стигнат — отвърна Терш. — Как да ги изпратим?
Сара погледна към Брайс. Той нямаше да иска да рискува още някой от хората му да докара товара в града. На капитан Терш тя каза:
— Може ли да бъдат докарани с армейски хеликоптер?
— Да.
— Най-добре кажете на пилота да не се опитва да каца. Променящият формата си организъм може да си помисли, че ще бягаме. Почти сигурно ще нападне екипажа и ще ни избие всички в мига, когато хеликоптерът докосне земята. Кажете им да увиснат във въздуха и да спуснат товара с въже.
— Вързопът може да се окаже твърде голям — рече Терш.
— Сигурна съм, че ще могат да го спуснат — каза тя.
— Значи… добре. Веднага ще се занимая с това. Успех на всички.
— Благодаря — отвърна Сара. — Всички го желаем.
Тя затвори телефона.
— Пет-шест часа започват да ми се струват много време — отбеляза Джени.
— Цяла вечност — каза Сара.
Всички явно горяха от нетърпение да научат за нейния замисъл, но разбираха, че това не може да се обсъжда. Обаче даже в мълчанието им Сара долови нотка на оптимизъм.
Не се надявайте прекалено, помисли си тревожно тя.
Имаше вероятност планът й да се окаже негоден. Всъщност нещата не вървяха благоприятно за тях. И ако планът се провалеше, древният враг щеше да разбере какво са имали за цел и щеше да ги унищожи по някакъв особено жесток начин.
Навън се бе зазорило.
Мъглата бе изгубила бледия си цвят. Сега блестеше, бяла-беленичка, сияеща от отразените лъчи на утринното слънце.
39
ВИДЕНИЕТО
Флетчър Кейл се събуди на разсъмване.
Гората все още тънеше в мрак. Млечна дневна светлина проникваше надолу в снопове през отворите в зеления балдахин, образуван от гъсто преплетените клони на огромните дървета. Слънчевите лъчи бяха разсеяни, мътни от мъглата и не се виждаше почти нищо.
Беше прекарал нощта в джипа комби на Джейк Джонсън. Излезе от колата и застана до нея, ослушвайки се внимателно за шумове от преследвачи. Миналата нощ, няколко минути след единадесет часа, поел курс към тайното убежище на Джейк Джонсън, Кейл се бе изкачил с колата по пътя Маунт Ларсън, завил бе по противопожарната просека, която водеше нагоре по северните склонове на Сноутоп — и си бе навлякъл белята. На десетина метра отпред фаровете уловиха табели, поставени от двете страни на пътя; с
