Три пъти през март ходи със своя джип „Чероки“ до Игълс Руст — най-близкия град. Там се хранеше в „Джаспърс“, защото харесваше техните пържоли, пържени картофи и салата от люти чушки. Купуваше си списания и няколко книги в магазина „Хай Плейнс“ и пазаруваше хранителни стоки в единствения супермаркет. Ранчото му се намираше само на двайсет и девет километра от Игълс Руст, така че ако пожелаеше, можеше да идва в града всеки ден. Но три пъти в месеца за него бяха достатъчни. Градът беше малък, с три-четири хиляди жители, но въпреки това в него имаше твърде много от модерния свят, който отблъскваше мъжа, свикнал с провинциалната идилия.
Всеки път, когато идваше да пазарува, той си мислеше да се отбие при шерифа, за да съобщи за непознатия шум и странните светлини в гората. Но беше сигурен, че служителите на закона ще го сметнат за оглупял дъртак и ще сложат неговата жалба в папка с етикет „ЧУДАЦИ“.
През третата седмица на март пролетта заяви присъствието си. На следващия ден обаче имаше отново вятър и наваля сняг, дълбок двайсет сантиметра. Зимата не бързаше да си отива от източните склонове на Скалистите планини.
Разхождаше се всеки ден. Стоеше на дългия път, който сам чистеше след всеки снеговалеж, или прекосяваше откритите поля на юг от къщата и конюшнята. Избягваше горите в ниското, които лежаха на изток и надолу от къщата, но също така стоеше надалеч от дърветата на север и дори от високите гори на запад.
Неговата плашливост го дразнеше не на последно място, защото не можеше да я проумее. Винаги беше разсъждавал логично. Недолюбваше хората, които действаха повече от емоционални подбуди, а не се ръководеха от интелекта си. Но сега логиката и здравият разум го бяха напуснали. Те не можеха да преодолеят инстинктивната тревога от опасност, която го караше да избягва дърветата и неугасващата светлина под техните стволове.
В края на март започна да си мисли, че феноменът е бил единичен случай без по-нататъшни последствия. Рядко, но естествено природно явление. Може би някаква електромагнитна аномалия, която не представляваше по-голяма опасност за него от лятната буря с нейните светкавици.
На първи април извади патроните от четирите пушки. След като ги почисти, върна оръжията в шкафа в библиотеката.
Въпреки това, все още леко напрегнат, той остави 22-калибровия си пистолет на нощното шкафче. Той не притежаваше голяма ударна сила, но можеше да причини известна вреда на неприятеля.
В ранните часове на утрото на четвърти април Едуардо отново беше събуден от тихото туптене, което се усилваше и отслабваше. Също като в началото на март пулсиращият звук беше придружаван от зловеща електронна вибрация.
Той се изправи в леглото, примигна и погледна през прозореца. По време на трите години, откакто Маргарит беше починала, не беше спал в семейната спалня, разположена в предната част на къщата. Вместо това предпочиташе една от двете задни спални на първия етаж. Прозорецът му гледаше на запад към източните гори, в които беше видял странната светлина. Нощта беше безлунна.
Лампата на нощното шкафче се включваше с шнур, а не с бутон. Преди да я пусне, той почувства, че в стаята имаше нещо, което беше по-добре да не вижда. Едуардо се поколеба, нерешително опипваше шнура с пръсти. После погледът му започна да търси в мрака. Сърцето му биеше като лудо, сякаш се беше озовал в кошмар с безброй чудовища. Когато обаче накрая дръпна шнура, светлината показа, че е абсолютно сам.
Взе ръчния си часовник от нощното шкафче и видя колко е часът. Дванайсет и деветнайсет.
Отметна завивките и стана от леглото. Беше облечен с дебелото си памучно долно бельо. Сините джинси и фланелената риза му бяха под ръка, сгънати на облегалката на фотьойла, до който стояха ботушите. Той беше с чорапи, защото нощем краката му изстиваха.
Звукът стана по-силен, отколкото преди месец. Пулсираше из цялата къща. През март Едуардо беше свидетел на някакъв натиск заедно с ритмичното тропане, който също като звука се повтаряше на равни интервали на серии от вълни. Сега натискът доста се беше увеличил. Той не го усещаше със сетивата си, но го чувстваше. Беше необяснимо различен от въздушно налягане, по-скоро като невидим прилив на студено море срещу неговото тяло.
Когато забързано се облече и грабна заредения 22-калибров пистолет от шкафчето, шнурът на нощната лампа вече се мяташе бясно и дрънчеше по лампата. Стъклата на прозорците вибрираха. Картините се местеха по стените.
Той се спусна по стълбите към антрето, където не беше необходимо да пали лампите. На предната врата металните винкели на овалния прозорец блестяха от мистериозното сияние отвън. Беше много по-светло от миналия месец. Винкелите пречупваха янтарното лъчение във всички цветове на дъгата. Изобразяваха светли призматични фигури в синьо, зелено, жълто и червено по тавана и стените, така че интериорът на къщата изглеждаше като вътрешността на някоя църква с прозорци с витражи.
В тъмния хол от лявата му страна, където отвън не проникваше никаква светлина заради спуснатите пердета, колекцията от кристални преспапиета и други антикварни предмети, поставени върху масичките, дрънчаха й кънтяха от вибриращия звук. Порцелановите прибори по рафтовете също се тресяха.
От дясната му страна, в подредената с книги библиотека, медно-мраморният комплект от писалищни прибори подскачаше върху плота на бюрото. Чекмеджето за моливи рязко се отваряше и затваряше в синхрон със странните вълни. Удобният директорски стол зад бюрото се клатушкаше толкова силно, че колелата му поскърцваха.
Щом Едуардо отвори предната външна врата, повечето от чудатите петна и цветни лъчи изчезнаха, сякаш се изпариха и преминаха в друго измерение. Останалите се преместиха върху стената на антрето от дясната му страна, където се сплетоха заедно в трепкаща мозайка.
Гората светеше точно на същото място като миналия месец. Кехлибареният блясък идваше от същите дървета и от земята под тях. Сякаш игличките, стъблата, кората, калта, камъните и снегът бяха ярка лампа, работеща с някакъв неизчерпаем енергиен източник. Този път обаче светлината беше още по-ослепителна, също както пулсирането и вълните от налягането бяха по-силни.
Той се озова на външните стъпала, но не помнеше да е излизал от къщата или да е прекосявал верандата. Обърна се назад и видя, че е затворил външната врата.
Мъчителните вълни кънтяха с честота може би трийсет удара в минута. Сърцето му обаче биеше шест пъти по-бързо. Искаше да се обърне и да изтича обратно в къщата.
Погледна към пистолета в ръката си. Искаше му се сега на неговото място да беше заредена едрокалибрената пушка.
Когато вдигна глава, беше изумен да види, че гората се беше приближила към него.
После разбра, че не гората, а той се е преместил. Обърна се отново назад, къщата беше на разстояние около десетина метра. Беше слязъл от стъпалата, без изобщо да го съзнава. Снегът беше набразден от следите му.
„Не“ — каза си той разтреперан.
Засилващият се звук беше като подводно течение, което безмилостно го завличаше навътре, далеч от сигурността на брега. Електронният вой приличаше на този на сирена. Той проникваше в него, говореше му на едно ниво, толкова подсъзнателно, че той явно разбираше посланието, без да чува думите. Някаква музика в кръвта му направо го теглеше към студения огън в гората.
Мислите му се объркаха.
Погледна към звездното небе, като се опита да проясни съзнанието си. На тъмния свод светеха филигранно изработени облаци. Те блестяха от отразената сребърна светлина на лунния полумесец.
Затвори очи. Намери сили да устои на теглещите го звукови вълни.
Но когато отвори очи, разбра, че съпротивата му е била само въображаема. Беше стигнал още по-близо до дърветата, само на десетина метра от гората. Беше толкова близо, че трябваше да притвори очи заради ослепителната светлина, излъчваща се от клоните, стволовете и почвата под боровете.
Кехлибареният блясък сега беше примесен с червен като кръв в яйчен жълтък.
Едуардо беше уплашен. Той обаче продължаваше да се бори с безнадеждността и слабостта, треперейки толкова силно, че не би се учудил, ако костите му започнеха да дрънчат. Но сърцето му вече не биеше лудо. То беше забавило пулса, който сега се беше върнал до нормалните трийсет удара в минута. Също като честотата на вибриращия звук, който му се струваше, че извира от всяка сияеща
