— Само различни оръжия за различни цели.
Алма Брайсън беше висока метър и седемдесет; имаше вид на амазонка. Беше привлекателна, слаба, с нежни черти и лебедова шия. Китките й бяха тънки и крехки като на десетгодишно момиченце. Изящните й ръце изглеждаха неспособни да се оправят с тежките оръжия, които показа, но очевидно боравеше добре с тях.
Хедър стана и каза:
— Разбирам да държиш пистолета за самоотбрана, дори и пушката. Но за какво ти е автоматът?
Алма погледна към оръжието с марка „Хеклър и Кох“ и отвърна:
— Достатъчно точен е да улучи в цел с диаметър един сантиметър. Стреля с патрони 7,62-и калибър, които могат да пробият дърво, тухлена стена, дори кола, и пак ще пронижат човека, който се крие зад тях. Много е надежден. Можеш да изстреляш стотици патрони, докато металът не започне да пари, и пак няма да засече. Мисля, че се налага да си вземеш един такъв, Хедър. Трябва да си подготвена.
Хедър се почувства сякаш беше тичала след белия заек, който в крайна сметка я беше отвел в един тъмен и непознат свят.
— Да съм подготвена за какво?
Гласът на Алма стана рязък от гняв:
— Лутър знаеше, че ще се случи така. Казваше, че политиците разграждат граденото от цивилизацията в продължение на хиляда години, но не строят нищо, което да го замести.
— Вярно, но…
— Казваше, че от ченгетата ще се очаква да оправят нещата, когато всичко започне да се руши. Но до този момент върху ченгетата ще бъде стоварена вината за толкова много неща и те ще бъдат обрисувани като злодеи до такава степен, че никой няма да има уважение към тях и няма да им позволи да опазят единно обществото.
Яростта беше бягството на Алма Брайсън от мъката и тъгата. Тя беше способна да потисне сълзите само с помощта на гнева.
Макар Хедър да се притесняваше, че методите на нейната приятелка за справяне с живота не са много нормални, тя не можеше да й предложи нищо друго по-ефективно. Съчувствието и състраданието бяха неуместни в случая. Алма и Лутър бяха женени от шестнайсет години и бяха отдадени един на друг. И понеже не можеха да имат деца, те бяха още по-близки един на друг. Хедър можеше само да си представи колко дълбока е болката на Алма. Светът беше жесток. Не беше лесно да откриеш истинската и искрена любов веднъж и почти невъзможно два пъти. Алма сигурно чувстваше, че най-щастливите години от живота й безвъзвратно са отминали, макар че беше само на трийсет и осем. Тя се нуждаеше от нещо повече от мили думи, нещо повече от рамо, на което да си поплаче. Нуждаеше се от някого или от нещо, на което да излее яда си — на политиците, на системата.
Сигурно гневът й в крайна сметка не беше нормален. Сигурно ако много повече хора се бяха ядосали достатъчно преди десетилетия, тази страна нямаше да достигне до това положение.
— Ти имаш ли оръжие? — попита Алма.
— Едно.
— Какво е?
— Пистолет.
— Знаеш ли как да го използваш?
— Да.
— Трябва ти нещо повече от пистолет.
— Чувствам се неудобно с оръжията, Алма.
— Сега го дават по телевизията. Утре ще бъде във всички вестници — това, което стана при бензиностанцията на Аркадян. Хората ще разберат, че ти и Тоби сте сами. Хора, които не обичат ченгета и които не обичат жените на ченгета. Някой задник репортер сигурно ще публикува твоя адрес. Трябва да си готова за всичко днес, за всичко.
Параноята на Алма, която беше толкова изненадваща, потресе Хедър. Обаче дори когато потръпваше от ледения блясък в очите на приятелката си, тя се питаше дали оценката на Алма за ситуацията беше наистина толкова рационална, колкото звучеше. Подобна параноична гледна точка можеше да я накара отново да изтръпне, дори повече, отколкото при вида на оръжията.
— Трябва да се приготвиш за най-лошото — каза Алма Брайсън, взе пушката и я насочи нагоре. — Тук не става въпрос само за твоя живот. Трябва да помислиш и за Тоби.
Тя стоеше, стройна и красива чернокожа жена, страстна почитателка на операта и джаза, любителка на музеите, образована и добре възпитана. Пламенна и любяща, способна да се усмихне така, че, да плени див звяр. Ангелите можеха да й завидят на звънкия смях. Сега държеше пушка, която изглеждаше абсурдно голяма и зловеща в ръцете на толкова привлекателна и нежна жена, отдала се на яростта, защото единствената й алтернатива беше самоубийственото разочарование. Алма беше като излязла от плакат, призоваващ към революция. Не реален човек, а романтичен символ. Хедър изпитваше тревожното чувство, че срещу нея не стои само една жена в беда, бореща се срещу тежката мъка, безсилието и безнадеждността, а мрачното бъдеще на цялото тяхно проблемно общество, предвестник на разрушителна буря.
— Разграждат го тухла по тухла — каза Алма навъсено, — но не строят нищо на негово място.
СЕДМА ГЛАВА
В продължение на двайсет и девет скучни нощи покоят в Монтана беше нарушаван само от полъха на зимния вятър, бухането на дебнещ плячката си бухал и далечното зловещо виене на вълците. Едуардо Фернандес постепенно възвърна обичайната си увереност и престана да се страхува от слънчевия залез.
Той можеше и по-бързо да възвърне равновесието си, ако имаше повече работа, която да ангажира вниманието му. Лошото време не му позволяваше да се отдаде на всекидневните си занимания в ранчото. При положение, че имаше електрическа печка и достатъчно дърва за камината, той почти нямаше какво да върши през зимните месеци, освен да седи на топло и да чака пролетта.
Преди трийсет и четири години той и Маргарит бяха наети от Стенли Куотърмас — богат филмов продуцент, който беше влюбен в Монтана и искаше да има втори дом тук. В ранчото не бяха отглеждани с цел печалба никакви животни или растителни култури. То си беше едно отдалечено отшелническо скривалище.
Куотърмас обичаше конете и затова построи комфортна отопляема конюшня за десет животни на около триста метра южно от къщата. Той прекарваше приблизително два месеца от годината в ранчото, разделени на едно- и двуседмични посещения. Задължение на Едуардо беше в отсъствието на продуцента да се грижи за конете. Грижите за животните и поддържането на имота в добро състояние съставляваха по-голямата част от неговата работа, а Маргарит служеше като икономка.
Допреди осем години Едуардо и Маргарит живееха в луксозна къща на два етажа с две спални, която беше отредена за прислугата. Каменната постройка беше разположена на седемдесет-осемдесет метра зад главната къща, на запад от нея. Беше оградена от всички страни от борове, които растяха в края на по- високата гора. Томи, тяхното единствено дете, беше израснал тук, докато градският живот не го плени с фаталния си чар.
Когато Стенли Куотърмас умря при самолетна катастрофа, семейството с изненада научи, че богаташът им е завещал ранчото заедно с достатъчно пари, които да им позволят да се пенсионират веднага. Приживе продуцентът се беше погрижил достатъчно за четирите си бивши съпруги, нямаше деца от никоя от тях и затова можеше щедро да остави имението на своите най-важни служители.
Те продадоха конете, затвориха постройката за прислужници и се преместиха в главната къща, построена във викториански стил, с нейните фронтони, декоративни капаци на прозорците, стрехи с формата на раковини и широки чардаци. Струваше им се странно да притежават такъв имот, но двамата приеха с готовност сигурността, макар и да беше дошла при тях в по-късния етап от живота им.
Сега Едуардо беше един овдовял пенсионер с достатъчно сигурност, но твърде малко работа, с която да запълва времето си. И с твърде много странни мисли, които витаеха в ума му. Светещи дървета…
