— Човек има право, да е жаден след такъв тежък ден, нали? — каза сестрата на Джак, като завъртя леглото до нощното шкафче, на което имаше гарафа с леденостудена вода.
— Бира — промълви той.
Мария потупа банката на системата и отвърна:
— Ти какво мислиш, че ти вкарваме във вените цял ден?
— Не е „Хайнекен“.
— О, ти обичаш „Хайнекен“, а? Е, ние трябва да контролираме медицинските разходи, нали разбираш? Не можем да използваме вносен материал. — Тя наля трета чаша вода от гарафата. — От нас можеш да получиш само „Будвайзер“ интравенозно. Искаш или не?
— Искам.
Мария отвори чекмеджето на шкафчето, извади оттам гъвкава пластмасова сламка и каза на Хедър:
— Д-р Прокноу отново е на работа и в момента прави вечерните визитации. Д-р Дилейни също току-що пристигна. Щом забележа промяна в показанията на Джак от електроенцефалограмата, ще им ги дам да ги видят.
Уолтър Дилейни беше техният семеен лекар. Макар че Прокноу беше любезен и очевидно компетентен, Хедър би се чувствала по-добре, ако сред лекарите, грижещи се за Джак, има познато лице.
— Джак — каза Мария, — не мога да ти изправя леглото, защото трябва да лежиш хоризонтално. Също така не искам от теб да се опитваш да си вдигнеш сам главата. Разбрахме ли се? Нека ти повдигна аз главата.
Тя пъхна ръка под врата му и вдигна главата на десетина сантиметра над тънката възглавница. С другата си ръка държеше чашата. Хедър се протегна и сложи сламката в устата на Джак.
— Пий на малки глътки — предупреди го Мария. — Нали не искаш да се задавиш?
След шест или седем глътки, като правеше паузи, за да диша, той утоли жаждата си.
Хедър беше възхитена от постижението на съпруга си. Способността му да преглъща течности, без да се задавя, по всяка вероятност означаваше, че мускулите на гърлото му не са парализирани. Тя си даде сметка колко много се е променил животът и на двама им, щом такова незначително събитие като пиенето на вода без задавяне е станало за тях триумф. Този тъжен факт обаче не повлия на радостта й.
Щом Джак беше жив, винаги съществуваше обратен път към живота, който те познаваха. Дълъг път. Стъпка по стъпка. Малки, много малки стъпки. Но път съществуваше и в момента нищо друго нямаше значение.
Докато Емил Прокноу и Уолтър Дилейни преглеждаха Джак, Хедър използва телефона в стаята на сестрите, за да се обади вкъщи. Първо говори с Ме Хонг, а после и с Тоби. Каза им, че Джак ще се оправи. Знаеше, че поукрасява малко реалността, но малко позитивно мислене не вредеше.
— Мога ди да го видя? — попита Тоби.
— След няколко дена, скъпи.
— Аз съм много по-добре. С всеки ден ставам все по-добре. Вече не съм болен.
— Ще видя, като се прибера. А сега татко ти се нуждае от няколко дена, за да възвърне силите си.
— Ще му донеса сладолед с шоколад и фъстъчено масло. Този е любимият му. Такива не дават в болницата, нали?
— Не, не дават.
— Кажи на татко, че ще му донеса.
— Добре.
— Искам сам да му го купя. Имам пари от джобните.
— Ти си добро момче, Тоби.
Той смутено прошепна:
— Кога ще се върнеш у дома?
— Не знам, скъпи. Ще постоя тук засега. Ще се върна сигурно, когато си легнеш да спиш.
— Ще ми донесеш ли нещо от стаята на татко?
— Какво искаш да кажеш?
— Нещо от неговата стая. Каквото и да е. Само да е нещо, което е било в стаята му, за да знам, като го получа, че има стая, в която той наистина лежи.
Несигурността и страхът, разкрити от молбата на момчето, едва не накараха Хедър да изгуби контрол, който до този момент поддържаше успешно само благодарение на желязната си воля. Сърцето й се сви и тя трябваше тежко да преглътне, преди отново да заговори:
— Да, добре. Ще ти донеса нещо.
— Ако съм заспал, събуди ме.
— Добре.
— Обещаваш ли?
— Обещавам ти, фъстък. А сега трябва да вървя. Слушай Ме.
Смехът на момчето, който последва, беше сладка музика за ушите на Хедър.
За да не пречи на сестрите, Хедър се облегна на стената до вратата на интензивното отделение. Оттук виждаше стаята на Джак. Вратата й беше затворена, завесите на големите прозорци бяха спуснати.
В интензивното отделение миришеше на най-различни антисептични лекарства. Вече трябваше да е свикнала с тези остри миризми. Ала вместо това те я дразнеха изключително много и оставяха в устата й горчив вкус.
Когато най-накрая лекарите излязоха от стаята на Джак и тръгнаха към нея, те се усмихваха. Тя обаче имаше тревожното чувство, че носеха лоши новини. Усмихваха се, но в очите им се четеше нещо по-лошо от тъга — може би съжаление.
Д-р Уолтър Дилейни беше петдесетгодишен и беше много подходящ за ролята на умен баща в телевизионен комедиен сериал от началото на шейсетте. Имаше кестенява коса, която беше започнала да се прошарва на слепоочията. Лицето му беше мъжествено красиво. Имаше меки черти. Излъчваше авторитет, но в същото време беше отпуснат, спокоен и улегнал като Ози Нелсън или Робърт Янг.
— Добре ли си, Хедър? — попита той.
Тя кимна:
— Държа се още.
— Как е Тоби?
— Децата понасят по-лесно тези неща. Ще се оправи веднага щом види баща си след няколко дни.
Дилейни въздъхна и потри с ръка лицето си.
— Господи, мразя света, който сме създали. — Хедър никога преди не го беше виждала толкова ядосан. — Когато аз бях дете, хората не се стреляха по улиците всеки ден. Имахме респект към полицията, знаехме, че тя стои между нас и варварите. И кога се промени всичко това?
Нито Хедър, нито Прокноу можеха да отговорят на този въпрос.
Дилейни продължи:
— Сякаш живея в някаква помийна яма, в лудница. Светът се управлява от хора, които не уважават никого и нищо, но в същото време те очакват от нас да ги уважаваме, да изпитваме съчувствие към убийците, защото с тях животът се е отнесъл толкова зле. — Отново въздъхна и поклати глава. — Извинявай. Днес ми е денят, в който работя безплатно в детската болница. Имаме две малки деца, които са се оказали в центъра на гангстерски престрелки — едното от тях е на три години, другото на шест. Та те са още бебета, за Бога. А сега и Джак.
— Не знам дали си чула последните новини — каза Емил Прокноу. — Намерили са в джобовете на мъжа, който е стрелял при бензиностанцията, кокаин и синтетичния РСР. Ако е употребил и двата наркотика едновременно…, ами това е доста силна смес.
— Като да взривиш атомна бомба в мозъка си — добави с отвращение Дилейни.
Хедър разбираше, че двамата наистина са много ядосани, но също така подозираше, че в момента те нарочно бавят лошата новина. На хирурга тя каза:
— Оказа се, че той няма увреждания на мозъка. Вие се опасявахте, но се оказа, че няма.
