— Няма нарушения на говорния апарат — отвърна Прокноу. Може да говори, да чете, да пише, да извършва наум прости математически операции. Умствената му дейност, изглежда, не е нарушена.
— Което означава, че по всяка вероятност няма да има никакви свързани с мозъчната дейност физически недъзи — добави Уолтър Дилейни. — Но ще трябва да минат поне ден-два, преди да се уверим окончателно в това.
Емил Прокноу прокара слабата си китка през къдравата си коса и продължи:
— Той се възстановява много добре, госпожо Макгарви. Наистина се възстановява добре.
— Но — подкани го тя.
Лекарите се спогледаха.
— В момента — престраши се Дилейни — има парализа на двата крака.
— От кръста надолу — допълни Прокноу.
— А горната част? — попита тя.
— Тя е добре — увери я Дилейни. — функционира напълно нормално.
— Утре сутринта — каза Прокноу — ще погледнем отново за гръбначни счупвания. Ако ги открием, ще направим гипсово легло, ще го постелим с филц. В него ще обездвижим Джак от врата надолу до областта под таза и ще сложим екстензия на краката му.
— Ще може ли да ходи отново?
— Почти сигурно е.
Тя местеше очи от единия към другия лекар и чакаше лошата новина.
— Това ли е всичко? — попита Хедър.
Лекарите отново се спогледаха. Дилейниказа:
— Хедър, не съм сигурен, че разбираш какво очаква теб и Джак оттук нататък.
— Кажете ми.
— Той ще бъде обездвижен в специален костюм в продължение на три-четири месеца. Докато му свалят костюма, мускулите му от кръста надолу ще се атрофират сериозно. Няма да има сили да ходи. Всъщност тялото му ще е забравило как да ходи. Ще трябва да изкара седмици физиотерапия в болничен рехабилитационен център. Ще бъде много неприятно и болезнено.
— Само това ли? — попита отново тя.
— Това е достатъчно — отвърна Прокноу.
— Но можеше да е и много по-лошо — напомни им тя.
Когато отиде при Джак, тя свали страничната рамка на леглото и среса мократа коса на челото му.
— Много си красива — каза той.
Гласът му беше още слаб и тих.
— Лъжец.
— Красива си.
— Приличам на плашило.
Той се усмихна:
— Точно преди да загубя съзнание, се питах дали ще те видя отново.
— Няма да можеш да се отървеш от мен толкова лесно.
— Май ще трябва наистина да се отправя на оня свят, а?
— И това няма да ти помогне. Ще те намеря където и да отидеш.
— Обичам те, Хедър.
— И аз те обичам повече от живота.
В очите й напираше гореща влага, но бе решила да не плаче пред него. Позитивно мислене. Поддържай духа висок. Клепачите му потрепнаха и той каза:
— Толкова съм уморен.
— Не мога да разбера защо.
Той се усмихна отново:
— Имах тежък ден в службата.
— Това ли било? Мислех, че вие, ченгетата, не правите нищо друго по цял ден, освен да висите в магазините за понички, да хапвате и да събирате рекет от наркопласьорите.
— Понякога бием и невинни граждани.
— Е, да, това сигурно наистина е уморително.
Джак затвори очи.
Тя продължи да гали косата му. Ръцете му все още бяха скрити от ръкавите на костюма, а на нея отчаяно й се искаше да не спира да го докосва.
Изведнъж той отново отвори очи и попита:
— Лутър мъртъв ли е?
Тя се поколеба, преди да му каже истината:
— Да.
— И аз така си помислих, но… се надявах…
— Ти си спасил жената, госпожа Аркадян.
— И това е нещо.
Клепачите му отново трепнаха и тежко се спуснаха.
— Ти по-добре си почивай, скъпи — каза тя.
— Видя ли се с Алма?
Алма Брайсън беше жената на Лутър.
— Не още, скъпи. Бях много заета тук, нали разбираш?
— Иди да я видиш — прошепна й той.
— Ще отида.
— Сега. Аз съм добре. Тя е тази, която… има нужда от теб.
— Добре.
— Толкова съм уморен — каза той и отново се унесе в сън.
Групата за подкрепа във фоайето на интензивното се състоеше от трима души, когато Хедър излезе от стаята на Джак — двама униформени полицаи, чиито имена тя не знаеше, и Джина Тендеро, съпругата на друг полицай. Те се зарадваха, когато им съобщи, че Джак е дошъл в съзнание. Знаеше, че бързо ще разнесат мълвата из целия полицейски отдел на Лос Анджелис. За разлика от лекарите те се отнесоха с разбиране, когато тя отказа да се спре по-подробно на парализата и лечението, което беше необходимо, за да се преодолее недъгът.
— Ще ви помоля някой от вас да ме закара у дома, за да си взема колата — каза Хедър. — Искам да отида да видя Алма Брайсън.
— Ще те заведа при нея и после у дома — предложи Джина. И аз трябва да се видя с Алма.
Джина Тендеро беше най-колоритната полицейска съпруга в подразделението на Джак и може би в целия градски полицейски отдел. Беше на двайсет и три години, но изглеждаше на четиринайсет. Тази вечер носеше обувки с дванайсетсантиметрови токчета, тесни черни кожени панталони, червен пуловер, черно кожено сако, огромен сребърен медальон с портрета на Елвис в средата и големи висящи обици. Обиците бяха с толкова сложна плетеница, че приличаха на онези главоблъсканици, с които напрегнатите бизнесмени се отпускаха. Лакът на ноктите й беше пурпурен, а сенките на очите й бяха само с един тон по- меки. Черната й къдрава коса се спускаше по раменете й. Приличаше на перука, каквито носят певиците като Доли Партън, но си беше нейната коса.
Макар че беше висока метър и шейсет без токчета и тежеше може би около петдесет килограма с мокри дрехи, Джина винаги изглеждаше по-едра от всички, които се намираха около нея. Докато вървеше с Хедър по болничните коридори, стъпките й отекваха по-силно и от тези на два пъти по-едър от нея мъж. Сестрите се обръщаха и се мръщеха неодобрително на досадното потропване на токчетата й.
— Добре ли си, Хед? — попита Джина, докато вървяха към четириетажния паркинг-гараж, пристроен към болницата.
— Да.
— Наистина ли?
