страха и депресията, които вече го бяха обзели.
В стаята цареше пълна тишина. Звукът на кардиомонитора беше изключен и линиите на сърцето се виждаха само на екрана. Богатият на кислород въздух струеше толкова слабо от тръбичката пред носа му, че тя едва го чуваше, и то само когато се навеждаше по-близо до него. Шумът от дишането му също беше слаб, като на спящо дете. Навън барабанеше дъждът, тропаше и се плискаше по прозореца, но това бързо се превръщаше във фонов шум, още една форма на тишината.
В момента повече от всичко на света тя искаше да хване ръката му. Но ръцете му бяха скрити под дългите ръкави на, ортопедичния костюм. Иглата на системата изчезваше някъде под единия ръкав.
Тя колебливо докосна бузата му.
Накрая каза:
— Тук съм, скъпи.
Той с нищо не показа, че я е чул. Нито очите, нито клепачите му помръднаха. Сивите му устни останаха леко разтворени.
— Д-р Прокноу каза, че всичко ще бъде наред — продължи тя. — Ще си тръгнеш излекуван оттук. Заедно ще се справим. По дяволите, преди две години, когато моите родители ни дойдоха на гости за една седмица, ето това беше истинско изпитание. Майка ми не спря да хленчи в продължение на седем дни, а баща ми се напиваше и се караше. Твоето е бял кахър в сравнение с това, не мислиш ли?
Никакъв отговор.
— Тук съм — продължи тя. — И ще остана тук. Няма да ходя никъде. Само аз и ти, нали така?
На екрана на монитора светлозелената трепкаща светеща линия отбелязваше сърдечната-активност, която вървеше без прекъсване и пиукане, слабо, но стабилно. Ако Джак беше чул какво му каза тя, сърцето му не беше реагирало на нейните думи.
В ъгъла имаше стол с права облегалка. Тя го премести до леглото. На посетителите в интензивното отделение беше разрешено да остават не повече от десет минути на всеки два часа, за да не изморяват пациентите и да не пречат на сестрите.
Старшата сестра на отделението, Мария Аликанте, беше дъщеря на полицай и позволи на Хедър да не спазва правилата.
— Остани при него колкото искаш — каза й тя. — Слава Богу, че подобно нещо не се случи с баща ми. Винаги очаквахме, че ще стане, но никога не стана. Той се пенсионира преди няколко години, точно когато в този град започнаха всички да полудяват.
Приблизително на всеки час Хедър излизаше от отделението, за да поговори няколко минути с колегите на Джак. Лицата постоянно се сменяха, но никога не оставаха по-малко от трима. Често бяха шест-седем, мъже и жени в униформи, детективи в цивилни дрехи.
Другите жени на ченгета също идваха. Всяка от тях я прегръщаше, за да я утеши. По лицата им се стичаха сълзи. Те искрено съчувстваха, споделяха болката й. Но Хедър знаеше, че всяка една от тях е доволна, че нещастието се е случило с Джак, а не с нейния съпруг, който впоследствие е бил повикан да се намеси при бензиностанцията на Аркадян.
Хедър не ги винеше за това. Би продала и душата си, за да можеше сега Джак да бъде на мястото на когото и да било от другите съпрузи. И да можеше сега тя да съчувства на пострадалия също толкова искрено.
Полицейският отдел на града беше една тясно сплотена общност, особено в днешно време на социално разслоение, но всяка общност се образуваше от по-малки групи, от семейства със споделяни чувства, общи нужди, сходни ценности и надежди. Колкото и да беше здраво изтъкана общността, всяко семейство на първо място пазеше и държеше на своите членове. Без силната и жертвена любов на съпругата към съпруга, на съпруга към съпругата, на родителите към децата и на децата към родителите нямаше да има съчувствие към другите хора от общността.
В стаята на интензивното, седнала до Джак, тя си припомняше съвместния им живот от първата им среща. Повече от дванайсет години от тогава. Но на нея й се струваше толкова кратък период от време. Понякога говореше, припомняйки паметните за двамата мигове и колко много смях е имало тогава, колко много радост.
Малко преди пет сутринта тя внезапно изпита чувството, че нещо се е променило.
Разтревожена, Хедър стана и се наведе над леглото, за да провери дали Джак още диша. После разбра, че сигурно е добре, защото мониторът не показваше промени в ритъма на сърцето.
Това, което се беше променило, беше шумът на дъжда. Беше спряло да вали. Бурята беше отминала.
Тя се взря през непрозрачния заради капките прозорец. Градът отдолу, който не можеше да види, сигурно блестеше след продължилия цял ден порой. Лос Анджелис винаги я очароваше след дъжд — блестящите водни капки, стичащи се от клоните на палмите, сякаш дърветата са някакви сияещи бижута; улиците, измити от дъжда; въздухът, който беше толкова чист, че в далечината се виждаха планините. Всичко беше толкова свежо.
Ако прозорецът сега беше чист и можеше да види града, тя се питаше дали този път би я очаровал и пленил. Знаеше, че не. Този град никога повече нямаше да блесне в очите й, дори дъждът да не спираше по четирийсет дни и нощи.
В този миг тя прозря тяхното бъдеще — на Джак, на Тоби и нейното. То минаваше през някое отдалечено оттук място. Този град вече не беше техен дом. Когато Джак оздравееше, щяха да продадат къщата и да отидат… някъде където и да е. Щяха да започнат нов живот и ново начало. В това решение имаше тъга, но също така на него се опираше нейната надежда.
Когато се обърна, откри, че очите на Джак са отворени и че той я гледа.
Сърцето й подскочи от радост.
Припомни си думите на Прокноу. Тежка загуба на кръв. Силен шок. Мозъчни увреждания.
Боеше се да говори от страх, че неговият отговор ще бъде мъчителен и несвързан.
Той облиза сивите си напукани устни.
Докато дишаше, гърдите му свиреха.
Хедър се наведе над него, събра смелост и каза:
— Скъпи?
Лицето изразяваше объркване и страх. Той обърна главата си наляво, после надясно, оглеждайки стаята.
— Джак? Чуваш ли ме, мили?
Той се вторачи в монитора, сякаш хипнотизиран от трепкащата зелена линия, която се издигаше все по-високо и по-често за пръв път, откакто Хедър беше влязла в помещението.
Нейното сърце биеше толкова силно, че тя се тресеше, фактът, че той не й отговори, беше ужасяващ за нея.
— Джак, добре ли си? Чуваш ли ме?
Той бавно извъртя глава, за да я погледне отново в лицето. Облиза устните си и направи гримаса. После прошепна:
— Извинявай за това.
Тя беше изумена:
— Да извинявам за какво?
— Предупредих те. Още през вечерта, в която ти предложих да се оженим. Аз винаги съм бил… малко несретник.
Смехът й можеше да премине в плач. Тя се допря толкова силно до перилата на леглото, че желязото се вряза болезнено в диафрагмата й. Тя обаче успя да го целуне по бузата, по бледата и гореща буза, а после и по сивите устни.
— Да, но си моят несретник — отвърна Хедър.
— Жаден съм — каза той.
— Сега ще извикам сестрата, ще видим какво ти е позволено да пиеш.
Мария Аликанте забързано влезе през вратата, след като мониторът на централния пулт й беше сигнализирал за промяната в състоянието на Джак.
— Той е буден, в съзнание е, казва, че е жаден — докладва Хедър.
