чакаха новини за други пациенти — техни приятели или роднини. Някои от тях бяха мокри до кости от дъжда и от тях се носеше миризмата на мокра вълна и памук.
Тя стана и погледна през прозореца. Отпи от горчивото кафе. Седна и взе брой на „Нюзуик“ от миналия месец. Опита се да прочете една статия за новоизгряла холивудска звезда, но всеки път, когато стигаше до края на абзаца, не можеше да си спомни и дума от току-що прочетеното.
В дванайсет и петнайсет, след като Джак се намираше вече два часа и половина в операционната, всички продължаваха да се преструват, че щом няма новини, това е добра новина и че шансовете му се увеличават с всяка минута, в която лекарите продължават да работят над него. На някои обаче, сред които и на Луи, им беше трудно да погледнат в очите Хедър и говореха тихо като че се намираха в погребален дом, а не в болница. Сивотата на дъжда отвън се беше пренесла върху техните лица и гласове.
Загледана в списанието, без да го вижда, тя започна да се пита какво ще прави, ако Джак не оживее. Подобни мисли й се струваха предателски. Първоначално тя успя да ги подтисне, като че самият факт на нейната представа за живота без Джак щеше да допринесе за неговата смърт.
Той не можеше да умре. Не трябваше. Тя се нуждаеше от него. Тоби също се нуждаеше от него.
При мисълта, че може да й се наложи да съобщи новината за смъртта на Джак на Тоби, й се догади. По челото й изби студена пот. Почувства, че ще повърне и ще се отърве от вкуса на горчивото кафе.
Накрая се появи мъж в хирургически зелени дрехи и попита:
— Коя е госпожа Макгарви?
Няколко глави се обърнаха към нея, а Хедър остави списанието на масата и стана.
— Аз съм доктор Прокноу — каза той, когато се доближи до нея. Това беше хирургът, който беше оперирал Джак. Беше около четирийсетгодишен, слаб, с къдрава черна коса и тъмни очи. Те гледаха — или тя си въобразяваше, че гледат — състрадателно и умно.
— Съпругът ви е в следоперативното отделение. Скоро ще го преместим в интензивното — каза той.
Джак беше жив.
— Ще се оправи ли?
— Има големи шансове — отвърна Прокноу.
Колегите на Джак се зарадваха, но Хедър беше по-резервирана, не бързаше да се отдаде на оптимизма. Въпреки това краката й се подкосиха от облекчение. Помисли си, че може да падне на пода.
Сякаш прочел мислите й, д-р Прокноу я заведе до стола. Издърпа друг стол и седна до нея.
— Две от раните бяха особено тежки — каза той. — Тази в крака и другата в долната дясна част на корема. Когато лекарите от „Бърза помощ“ са пристигнали при него, е бил в шок от загубата на кръв.
— Но ще се оправи, нали? — попита тя отново, усещайки, че Прокноу крие нещо от нея и се чуди дали да й го каже.
— Както споменах, има големи шансове. Наистина е така. Но още не е преминал критичната граница.
Хедър не можеше да понесе да е обект на толкова силно съчувствие, защото това означаваше, че оцеляването след операцията може да се окаже най-малкото предизвикателство пред Джак. Тя сведе очи, неспособна да посрещне погледа на хирурга.
— Трябваше да махна десния му бъбрек, но с изключение на това почти нямаше големи вътрешни поражения. Някои незначителни проблеми с кръвоносните съдове, леко засегнато черво. Но ние изчистихме всичко, поправихме го, сложихме временни дренажи в корема и ще го държим на антибиотици, за да избегнем инфекция. Никакви проблеми с това.
— Човек може да живее… да живее и с един бъбрек, нали?
— Да, определено. Той няма да забележи никаква промяна в живота си заради това.
Какво ще се промени тогава в живота му, каква друга рана, какво поражение? Искаше да го попита, но не намери кураж.
Хирургът имаше дълги и нежни пръсти. Китките му бяха тънки, но силни, като на пианист-виртуоз. Каза си, че Джак не би могъл да получи по-добри грижи и по-голямо внимание от това, което му бяха дали тези опитни ръце.
— Две неща ни притесняват — продължи Прокноу. — Силният шок, съчетан с голямата загуба на кръв, понякога може да има… мозъчни последици.
„О, Господи, моля те! Не и това“ — помисли си тя.
— Зависи от това колко дълго е имало недостиг в оросяването с кръв, до каква степен са били лишени от кислород тъканите.
Тя затвори очи.
— Неговата електроенцефалограма изглежда добра и ако трябва да направя прогнозата си по нея, бих казал, че няма поражения на мозъка. Имаме всички причини да сме оптимисти. Но не можем да сме сигурни сто процента, докато той не дойде в съзнание.
— Кога?
— Не може да се каже. Ще трябва да чакаме. Може би никога.
Тя отвори очи, като се опитваше да не плаче. Взе чантата си от масата и я отвори, за да извади носна кърпичка.
Когато си издуха носа и попи очите си, хирургът продължи:
— Има и още едно нещо. Когато отидете при него в интензивното, ще видите, че е обездвижен с ремъци.
Накрая Хедър го погледна в очите.
— Куршум или парче от куршум е ударило гръбнака. По гърба има белези, но не забелязахме счупване.
— Белег ли? Толкова ли е сериозно?
— Зависи дали има пострадал нерв.
— Парализа?
— Докато не дойде в съзнание и не направим изследвания, няма как да разберем. Ако има парализа, отново ще проверим за счупване. Важното е, че не е засегнат гръбначният мозък. Не е толкова лошо. Ако има парализа и ние открием фрактурата, ще го сложим на екстензии. Можем да лекуваме фрактури. Не е фатално. Има голяма вероятност да го изправим отново на крака.
— Но няма пълна гаранция — добави тя тихо.
Той се поколеба. После отвърна:
— Никога няма пълна гаранция.
ШЕСТА ГЛАВА
Стаята, една от осемте, имаше големи прозорци, които гледаха към помещението за персонала на интензивното отделение. Завесите бяха дръпнати настрани, за да могат медицинските сестри да виждат директно пациента от мястото си. Джак беше свързан към монитор, който постоянно предаваше данни към терминала на централния пулт. Освен това беше сложен на система, която му осигуряваше глюкоза и антибиотици. Раздвоена тръба за кислород беше прикрепена леко пред ноздрите му.
Хедър очакваше да се шокира, когато види Джак, но той изглеждаше по-зле и от очакваното. Беше в безсъзнание, лицето му беше отпуснато. Неподвижността обаче не беше единствената причина за неговия плашещ външен вид. Кожата му беше бледа, с тъмносини кръгове около хлътналите му очи. Устните му бяха толкова сиви, че тя се сети за пепелта и за цитата от Библията. Сякаш наистина беше произнесено силно на глас — пепел от пепелта и прах, от прахта. Той изглеждаше с пет или десет килограма по-слаб, от сутринта, когато бе отишъл на работа. Като че борбата му за живот беше продължила седмица, а не само няколко часа.
В гърлото й заседна буца и тя преглътна трудно. Не можеше да говори. Макар че той беше в безсъзнание, не искаше да му говори, докато не се увереше, че може да се контролира. Някъде беше чела, че дори пациентите в кома чуват какво говорят хората около тях, на някакво дълбоко подсъзнателно ниво могат да разберат насърчителните думи и те да им подействат. Тя не искаше Джак да улови треперенето от страх или съмнението в гласа й — или каквото и да било друго, което можеше да го разстрои или да усили
