Искаше й се да заплаче от мъка, но не смееше да го направи, не и пред Тоби.
— Не е чак толкова лошо, в крака — изрече Тоби, но долната му устна трепереше. — Ами какво е станало с лошия?
— Мъртъв е.
— Татко ли му е видял сметката?
— Да, той.
— Добре — каза момчето замислено.
— Татко ти е постъпил правилно. Сега ние също трябва да постъпим правилно, да бъдем силни, нали?
— Ъхъ.
Беше толкова малък. Не беше честно да се стоварва такава тежест на толкова малко дете.
— Татко трябва да знае, че сме добре, че сме силни, за да не се притеснява за нас и да се концентрира върху своето оздравяване — каза тя.
— Добре.
— Така те искам, мое момче. — Хедър стисна ръцете му. Много се гордея с теб, знаеш ли?
Тоби неочаквано се смути и заби поглед в пода.
— Ами… Аз… Аз се гордея с татко.
— И би трябвало, Тоби. Татко ти е герой.
Той кимна, но не можа да каже нищо. Лицето му се беше изкривило, докато се опитваше да потисне сълзите.
— Дръж се добре с Ме.
— Добре.
— Ще се върна веднага щом мога.
— Кога?
— Веднага щом мога.
Той скочи от фотьойла и с такава сила се хвърли на врата й, че едва не я събори от табуретката. Тя го прегърна. Тоби се тресеше като от студ, макар че вече беше здрав. Хедър силно стисна очи и така прехапа езика си, че едва не потече кръв от него. Да е силна, да е силна, по дяволите!
— Трябва да вървя — каза тя тихо.
Детето се отдръпна от нея.
Тя му се усмихна и приглади разрошената му коса.
Синът й отново седна на фотьойла и сложи краката си на табуретката. Тя го зави с одеялата, след което отново увеличи звука на телевизора.
Елмър Фъд се опитваше да довърши заека Бъни. Побълкан Жаек. Бум-бум, бам-бам, туп-туп, дрън и така постоянно в непрекъснато преследване.
В кухнята Хедър прегърна Ме Хонг и прошепна:
— Не му давай да гледа другите канали, където може да види новините.
Ме кимна:
— Ако се умори от анимационните филми, ще играем на разни игри.
— Онези копелета от телевизионните новини винаги трябва да ти покажат кръв, за да поддържат висок рейтинга си. Не искам да вижда кръвта на баща си по земята.
Бурята и дъждът бяха отмили всичките цветове на деня. Небето беше черно като въглен и дори от разстояние половин пресечка палмите също изглеждаха черни. Дъждовните капки, сиви като железни пирони, удряха по всичко незащитено. Каналите отстрани на улиците бяха пълни с мръсна вода.
Луи Силвърман беше в униформа и караше патрулната кола. Той използва сирената и сините лампи, за да разчисти пътя пред себе си.
Седнала до него със стиснати между бедрата ръце и свити рамене, трепереща, Хедър попита:
— Добре, сега сме само двамата. Тоби не може да ни чуе. Кажи ми истината.
— Състоянието му е много тежко. Ранен е в левия крак, долната дясна коремна част, горната дясна част на гръдния кош. Престъпникът е бил въоръжен с „Микроузи“. Деветмилиметрови куршуми, които не са никак леки. Когато пристигнахме на мястото, Джак беше в безсъзнание. Лекарите от „Бърза помощ“ не можеха да го свестят.
— А Лутър е мъртъв?
— Да.
— Лутър винаги ми приличаше…
— На скала.
— Да, сякаш винаги щеше да е до него. Като планина.
Те пътуваха мълчаливо в продължение на една пресечка. После тя отново попита:
— Още колко жертви има?
— Трима. Един от собствениците на бензиностанцията, механик и служител при бензиновата колонка. Но благодарение на Джак другият собственик, госпожа Аркадян е жива.
Оставаха километър и половина-два до болницата, когато един понтиак пред тях отказа да пропусне черно-бялата полицейска кола. Понтиакът имаше големи гуми, повдигната предница и спойлери. Луи изчака да се появи място в потока и прекоси широката жълта линия, за да заобиколи колата. Докато задминаваха понтиака, Хедър видя вътре четирима млади мъже. Те бяха със сресани назад коси, вързани на опашка съвременната представа за гангстерска външност. Лицата им бяха сурови и излъчваха враждебност и дързост.
— Джак ще се оправи, Хедър.
Влажните черни улици блестяха от светлината на фаровете на движещите се коли.
— Той е жилав — каза Луи.
— Всички ние сме такива — отвърна тя.
Когато Хедър пристигна в болницата „Уестсайд Дженерал“, Джак все още беше в операционната. Жената на гишето за информация й каза името на хирурга — д-р Емил Прокноу — и й предложи да почака в стаята за посетители до интензивното отделение.
В стаята за посетители беше приложена на практика теорията за психологичното въздействие на цветовете. Стените бяха лимоненожълти, а виниловите седалки и облегалките на сивите метални столове — светлооранжеви. Като че ли тревогата, страхът или тъгата можеха да бъдат прогонени от жизнерадостния декор.
Хедър не беше сама в стаята. Освен Луи с нея имаше още трима полицаи. Двама бяха униформени и един — в цивилни дрехи. Познаваше и тримата. Те я прегърнаха, казаха й, че Джак ще се оправи, и предложиха да й донесат кафе. Опитваха се да повдигнат духа й. Те бяха първите приятели и колеги от отдела, които щяха да дежурят и бдят над колегата си. Не само защото Джак беше обичан от ченгетата, но и защото в обществото, в което насилието постоянно се увеличаваше и в което перспективите да възтържествува законът не бяха големи, полицаите сами се грижеха за себе си и за ближните си.
Чакането се оказа твърде изтощително. Хедър се чувстваше самотна.
Окъпани в изобилната светлина на луминесцентните лампи, жълтите стени и сияещите в оранжево столове сякаш ставаха все по-светли с всяка минута. Вместо да намали притеснението й, този интериор я изнервяше и от време на време тя затваряше очи, за да се спаси от ярките цветове.
Вече час и половина Джак беше в операционната. Хората от групата за подкрепа — а те вече бяха станали шестима — бяха единодушни, че толкова много време под ножа е добър знак. Ако Джак беше ранен смъртоносно, казваха те, той щеше да изкара на операционната маса много по-малко време и лошата новина щеше да дойде по-бързо.
Хедър не беше много сигурна в това. Тя не можеше да си позволи надеждата да надделее, защото мъката й щеше да е още по-непоносима, ако новината в крайна сметка се окажеше лоша.
Дъждът забарабани по первазите и прозорците. През изкривената лупа на водните капки градът навън изглеждаше без нито една права линия, ясно очертан ръб или ъгъл — един вид сюрреалистична метрополия от стопени форми.
Дойдоха непознати, някои от тях със зачервени от плач очи. Всички бяха мълчаливи и напрегнати,
