Едуардо изчете повечето от книгите, които беше взел от библиотеката. Блекууд и Джеймс пишеха в стил, който беше доста по-изискан, отколкото той беше свикнал да чете. Те се спираха повече на атмосферата и по-малко на същността.
Двамата бяха майстори на разказите с призраци и той не можа да устои на изкушението да им повярва и да се потопи в техните произведения.
Ако Адът съществуваше, той мислеше, че неизвестната материя, която се опита да отвори врата в нощта, беше възможно да е някоя прокълната душа или демон, опитващ се да избяга от царството на огъня. Но в това се състоеше противоречието: той не вярваше в съществуването на Ада, не и като някакво карнавално натруфено царство на злото, каквото го обрисуваха в евтините филми и книги.
За негова изненада Хайнлайн и Кларк му се сториха забавни и провокативни. Все пак предпочиташе остротата на първия пред на места наивния хуманизъм на втория. В края на краищата и двамата имаха своите достойнства.
Не беше сигурен какво очакваше да открие в техните книги, което да му помогне да се справи с явлението в гората. Дали не се надяваше, че някой от тези автори е написал разказ за старец, който живее в изолирано място и осъществява контакт с нещо от друга планета? Ако наистина беше така, то той беше много далеч от отговора.
Така или иначе, по-вероятно беше странният огън и присъствието, което усещаше зад него, както и пулсиращият звук, да идват от Космоса, а не от Ада. Във Вселената съществуваха безброй планети, които обикаляха около звезди. На тях може би имаше необходимите условия за появата и развитието на живот. Това беше научен факт, а не фантазия.
А може и да си беше въобразил всичко. Втвърдяване на артериите, които снабдяват с кръв мозъка. Причинена от болестта на Алцхаймер халюцинация. Намираше за по-лесно да повярва в тази версия, отколкото в демони или извънземни.
Беше купил видеокамерата повече, за да отхвърли съмненията си, отколкото да събере доказателства за пред властите. Ако видеше странното явление, запечатано на видеолентата, значи в крайна сметка не беше изкуфял и можеше да продължи да си живее сам. Докато не го убиеше онова каквото и да беше то, което отвори проход в нощта.
На петнайсети април отиде в Игълс Руст, за да купи прясно мляко и други хранителни продукти — и дискмен „Сони“ със слушалки.
В „Кастърс Аплайънс“ продаваха също касети и компактдискове със записи. Едуардо попита приличащия на Моцарт продавач коя е най-силната музика, която тийнейджърите слушат днес.
— Подарък за внучето ли? — попита продавачът. Беше по-лесно да го излъже, отколкото да му обясни:
— Точно така.
— Хевиметъл.
Едуардо нямаше никаква представа за какво му говори младежът.
— Ето това е една нова група, която в момента е много нашумяла — каза продавачът и взе един от дисковете, подредени на стенда. — Наричат се „Уормхарт“.
Когато се върна в ранчото и остави покупките, Едуардо седна на кухненската маса за да изслуша диска. Той постави батериите в дискмена, вкара диска, сложи си слушалките и натисна бутона. Оглушителният звук едва не спука тъпанчетата му и той бързо го намали.
Слуша около минута, отчасти уверен, че са му продали дефектен диск. Но яснотата на звука го насочваше към мисълта, че именно това е, което „Уормхарт“ са искали да се чуе. Слуша още минута-две, очаквайки какофонията да стане музика. Накрая разбра, че явно по съвременните представи това беше музика.
Почувства се остарял.
Спомни си как някога се прегръщаха с Маргарит под музиката на Бени Гудман, Франк Синатра, Мел Торме, Томи Дорси. Дали младите хора и днес се прегръщат? Знаят ли какво означава тази дума? Гушкат ли се? Или просто се събличат и се нахвърлят един на друг?
Тази определено не звучеше като музика, която пускаш, докато се любиш. По-скоро беше подходяща за фон на жестоко убийство, може би за да накараш жертвата да пищи от страх.
Почувства се направо древен.
Освен, че не можеше да чуе музиката в тази музика, той не разбираше и защо някой музикален състав трябва да се кръщава „Уормхарт“ — („Топло сърце“). Групите трябва да имат имена като „Фоур Фрешмен“ („Четиримата първокурсници“), „Андрюз Систърс“ („Сестрите Андрюс“), „Милс Брадърс“ („Братята Милс“). Той дори се дразнеше от „Фоур Топс“ („Четиримата върхари“) или „Джеймс Браун енд дъ феймоус флеймс“ („Джеймс Браун и прочутите пламъци“). Той обожаваше Джеймс Браун. Но „Уормхарт“? Тази дума предизвикваше отвращаващи представи в съзнанието му.
Е, той не беше хипи и не се опитваше да бъде. Сигурно вече не използваха думата „хипи“. Всъщност сигурен беше, че не я използваха. Нямаше понятие какво означаваше „хипи“ днес.
По-стар и древен от пясъците на Египет.
Слуша музиката още една минута, след което я спря и свали слушалките.
„Уормхарт“ беше точно това, което му трябваше.
В края на април зимният покров се беше стопил с изключение на низините, където снегът се радваше на защитата на сенките през по-голямата част от деня. Въпреки това и тези бели островчета постепенно се смаляваха. Земята беше влажна, но вече не и кална. Мъртвата кафява трева, смачкана от тежестта на топящия се сняг, беше покрила хълмовете и равнините. След около седмица всяко ъгълче на мрачната в момента повърхност щеше да се покрие с килим от нежни зелени стръкове.
Днес всекидневната разходка на Едуардо го отведе към източния край на гората и през откритите полета — на юг. В единайсет сутринта денят беше слънчев, температурата приближаваше десет над нулата. На север се отдалечаваха цяла армада от високи бели облаци. Той беше облечен в дрехи подобни на войнишките и фланелена риза. Толкова се беше разгорещил от разходката, че нави ръкавите си. На връщане посети трите гроба на запад от дърветата.
До скоро властите на щата Монтана се отнасяха либерално към създаването на семейни гробища върху частен терен. Малко след като придоби ранчото, Стенли Куотърмас реши, че иска да прекара цяла вечност тук, и получи разрешение за дванайсет гробищни парцела.
Гробището се намираше на малък хълм близо до високите гори. Тази свещена земя беше очертана само от висока трийсетина сантиметра каменна оградка и еднометрови колони на входа. Куотърмас не искаше да препречва панорамната гледка към долината и планините. Сякаш си мислеше, че духът му ще седи върху гроба и ще се наслаждава на пейзажа като призрак от някой стар черно-бял филм.
Мястото, проектирано да побере дванайсет надгробни плочи, беше заето само от три. Куотърмас, Томи и Маргарит.
В съответствие с последната воля на продуцента надписът на първия монумент гласеше:
„Тук лежи Стенли Куотърмас, починал преди да му дойде времето, защото трябваше да работи с адски много актьори и сценаристи“.
Отдолу следваха датите на неговото раждане и смърт. Когато самолетът му се разби, той беше на шейсет и шест. Въпреки това, дори и да беше на петстотин години, той пак би твърдял, че животът му е бил твърде кратък. Той беше човек, който се радваше на живота с цялата си огромна енергия и страст.
На надгробните плочи на Томи и Маргарит нямаше хумористични епитафии. Само „обичан син“ и „обичана съпруга“. И двамата много липсваха на Едуардо.
Най-тежкият удар за него беше смъртта на сина му, който беше убит, изпълнявайки задълженията си преди малко повече от година. Беше на трийсет и две години. Поне Едуардо и Маргарит се бяха радвали на дълъг съвместен живот. За един мъж беше ужасно да надживее собственото си дете.
Искаше му се сега да са отново с него. Това желание често го спохождаше и фактът, че нямаше никакви шансове то да се изпълни, обикновено го караше да изпада в меланхолия, от която трудно излизаше. В най-добрия случай, копнеейки да види отново съпругата си и сина си, той се потапяше в спомени, като възкресяваше най-щастливите си дни от отминалите години.
Този път обаче познатото желание не го обсеби, защото беше обладан от страха. Леденият вятър сякаш
