— Печелиш червена точка. Баща ти сигурно е страхотен.
— Защо мислиш така?
— Сестра му е готина.
— Той заряза мен и майка ми, когато бях на три години.
— Кофти. Ама пък моят безполезен баща духна още в деня, в който се родих.
— Ние какво, по скапани бащи ли ще се състезаваме?
— Поне истинският ми баща не е убиец като сегашния ми псевдобаща. Или поне аз не знам да е такъв. Твоят баща убиец ли е?
— Отново печелиш. Той е само едно егоистично прасе.
— Госпожо Ди, не ви ли е неприятно, когато нарича брат ви егоистично прасе?
— Тъжно е, скъпа, но е вярно.
— Значи вие не сте просто червена точка, госпожо Ди, а сте като онези награди сюрпризи, които ги слагат в пликовете със снакс.
Дженива грейна.
— Много мило, Лейлъни. Искаш ли лимонада?
Момичето посочи към кутията „Будвайзър“ на масата.
— Щом Мики пие бира, и аз искам.
Дженива й наля лимонада.
— Представи си, че пиеш „Будвайзър“.
— Мисли си, че съм дете — обърна се Лейлъни към Мики.
— Та ти наистина си дете.
— Зависи какво разбираш под „дете“.
— Всеки, който е на по-малко от тринайсет години.
— О, колко тъжно. Прибягваш до някакво измислено число. Това говори за неумение за самостоятелно мислене и анализ.
— Добре тогава, да пробваме с размера. Ти си дете, защото още нямаш цици.
— Не е честно. Знаеш, че това е слабото ми място.
— Никакво слабо място. Изобщо няма място. Плоска си като парчето швейцарско сирене върху този поднос.
— Да, ама един ден ще бъдат толкова големи, че ще трябва да нося на гърба си торба с цимент за баланс.
— Голяма работа е, нали? — намеси се Дженива.
— Без съмнение тя е един страхотен малък мутант.
— Вечерята е готова — тържествено обяви възрастната жена. — Студени салати и сандвичи. Не са кой знае какво, но са подходящи за горещото време.
— По-добре е от консервирани праскови със соя и зелен фасул — отвърна Лейлъни и се настани на масата.
— Защо? Какво не е наред? — попита я Дженива.
— О, много неща. Старата Синсемила е доста некадърна като майка, но обира всички точки и като ужасна кулинарка.
Старата жена изгаси лампата над главите им, за да пести електричество и за да не стане много горещо в кухнята.
— Като се стъмни, ще запалим свещи — каза тя.
Беше седем часът и лятното вечерно слънце беше златисточервено. Грееше толкова силно, че щорите, които не успяваха да опазят от горещината кухнята, сякаш сияеха.
Дженива също седна, наведе глава и изрече кратка молитва:
— Благодаря ти, Боже, че ни даваш всичко, от което имаме нужда, и че ни позволяваш да сме доволни от това, което имаме.
— Имам проблем с това „доволни“ — обади се Лейлъни.
Мики протегна ръка над малката масичка и момичето й отвърна със същото: двете плеснаха дланите си заговорнически.
— Масата си е моя, затова много моля без коментари — реагира Дженива. — А когато някой ден си пия пина колада на терасата в рая, не ми се мисли какво ще сервират на грешниците в ада.
— Сигурно такава лимонада — отвърна Лейлъни.
Мики си сипа в чинията от салатата.
— Значи, Лейлъни, вие с леля Дженива прекарвате заедно времето?
— Повечето време, да. Госпожа Ди ме учи всичко за секса.
— Не приказвай такива неща, момиче! — предупреди я Дженива. — Някой ще вземе да ти повярва. Просто играем карти.
— Щях да я оставя да спечели — каза Лейлъни — от учтивост и уважение пред възрастта й, но тя ме мамеше.
— Леля Джен винаги мами — потвърди Мики.
— Добре, че не играхме руска рулетка. Мозъкът ми щеше да е разпилян из цялата кухня.
— Аз не мамя. — Лукавият поглед на Джен беше достоен за счетоводител на мафията, който свидетелства пред властите. — Просто използвам сложни и усъвършенствани методи на игра.
— Когато забележиш, че пина коладата ти е гарнирана с отровни гъсеници, може би ще осъзнаеш, че терасата ти не се намира в рая.
Леля Джен избърса веждата си с хартиена салфетка.
— Не си мислете, че се потя, защото чувствам вина. От жегата е.
— Картофената салата е страхотна, госпожо Ди — каза Лейлъни.
— Благодаря. Сигурна ли си, че майка ти не иска да дойде при нас?
— Не. Надрусала се е с кокаин и халюциногенни препарати. Единственият начин старата Синсемила да дойде дотук е с пълзене. А и каквото да вкара в устата си в сегашното състояние, моментално ще го повърне.
Дженива погледна смръщена Мики, а тя сви рамене. Не знаеше дали тези приказки за пороците на Синсемила са истина или фантазия. Подозираше обаче, че историите са силно преувеличени. Грубият език и остроумните забележки можеха да са прикритие за ниско самочувствие. Самата Мики беше запозната с тази стратегия.
— Вярно е — настоя Лейлъни, правилно разчела погледите, които двете жени си размениха. — Тук живеем само от три дни. Дайте малко време на старата Синсемила и ще видите какви ги върши.
— Наркотиците нанасят ужасни поражения — каза леля Джен с потиснат тон. — Веднъж в Чикаго бях влюбена в един мъж…
— Лельо Джен — предупреди я Мики.
Тъгата лесно се настани върху гладкото и луничаво лице на Дженива.
— … Беше толкова красив, толкова чувствителен…
Мики въздъхна и стана, за да си вземе бира от хладилника.
— … но се друсаше — продължи Дженива. — Хероин. Беше смотаняк в очите на всички останали, но не и в моите. Аз просто бях убедена, че може да се промени.
— Изключително романтично, госпожо Ди, но когато майка ми си намира приятели наркомани, нещата винаги свършват зле за тях.
— Не и в този случай — отвърна възрастната жена. — Аз го спасих.
— Така ли? Как?
— С любов. — Очите й се навлажниха от спомена за тази стара страст.
Мики се върна и седна на стола си.
— Лельо Джен, този чувствителен тип от Чикаго… не беше ли Франк Синатра?
— Ама сериозно ли? — Лейлъни се ококори. — Умрелият певец?
— Тогава още беше жив. Дори косата му не беше започнала да пада.
— А състрадателната млада жена, която го е спасила от иглата — продължи Мики, — ти ли беше, лельо Джен, или Ким Новак?
