На лицето на Дженива се изписа почуда.
— На младини бях красива и привлекателна, но не можех да се сравнявам с Ким Новак.
— Лельо Джен, ти си мислиш за „Мъжът със златната ръка“. С Франк Синатра и Ким Новак. Пуснали са го по кината някъде през петдесетте години.
Дженива се усмихна.
— Напълно си права, скъпа. Никога не съм имала романтична връзка със Синатра. Макар че ако бях го срещнала, не знам дали щях да му устоя.
Лейлъни погледна към Мики за обяснение.
Тя само сви рамене. Объркаността на момичето я забавляваше.
— И аз не съм сигурна дали щях да му устоя.
— За Бога, престани да дразниш детето — каза Дженива. — Прости ми, Лейлъни. От време на време имам проблеми с паметта, откакто бях улучена в главата. Оттогава тук се обърка нещо — тя потупа с пръст дясното си слепоочие — и понякога старите филми ми се струват реални като моето минало.
— Може ли още лимонада? — помоли Лейлъни.
— Разбира се — Дженива й наля от леденостудената течност.
Момичето отпи голяма глътка от разхладителната напитка.
— Не се опитвай да ме заблудиш, мутантче — каза Мики. — Съвсем не си толкова хладнокръвна и спокойна.
Лейлъни остави чашата на масата и отвърна:
— Е, добре, де. Вярвам ви. Кога ви улучиха в главата, госпожо Ди?
— На трети юли станаха осемнайсет години.
— Леля Джен и чичо Върнън имаха малък магазин за хранителни стоки на ъгъла — обясни Мики. — Това е като да си мишена в стрелбище, ако на улицата често се стреля.
— Ден преди Четвърти юли хората купуват много месо и бира. Бизнесът тогава върви добре и разплащанията стават предимно в пари в брой — намеси се старата жена.
— И някой е искал да сложи ръка на тези пари?
— Беше перфектният джентълмен — припомни си Дженива.
— Освен, че стреля по вас.
— Е, да, освен това. Но дойде на касата с чаровна усмивка на лицето. Добре облечен, с приятни обноски. Идва и казва: „Ще съм ви много благодарен, ако ми дадете парите от касата. И моля ви, не крийте големите банкноти под чекмеджето“.
Лейлъни присви очи, съчувствайки на потърпевшата.
— И вие отказахте да му дадете парите.
— Опазил ме Господ. Не, скъпа, изпразнихме касовия апарат и само дето не му благодарихме, че ни е спасил от данъците, които трябваше да платим върху приходите.
— Но той все пак стреля по вас?
— Първо стреля два пъти в моя Върнън, а после очевидно и в мен.
— Очевидно?
— Помня само как стреля във Върнън. Де да можех да забравя, но не мога. — Още докато разказваше за въображаемата любовна авантюра с измисления наркоман, тъгата беше хвърлила сянка върху лицето й. Сега обаче страните й порозовяха от щастие и тя се усмихна. — Върнън беше чудесен мъж, сладък като мед.
Мики хвана леля си за ръката.
— Аз също го обичах, лельо Джен.
— Толкова много ми липсва. Но не мога да плача, защото всеки спомен, свързан с него, дори и онзи ужасен ден, ми напомня колко добър и любящ съпруг беше той — каза Дженива на Лейлъни.
— Брат ми, Лукипела, той беше такъв. — Макар че похвали брат си, Лейлъни не беше щастлива като Дженива. Вместо това момичето се натъжи. Сините му очи сякаш потъмняха.
Мики забеляза у младата им гостенка една черта, от която настръхна. Беше като в дълбоките недра на нейната собствена душевност. За малко й се мярнаха отчаянието и онзи разрушителен гняв. За кратко успя да види у детето онова чувство на безполезност, което сигурно щеше да отрече, но което Мики познаваше много добре от личен опит.
Както внезапно Лейлъни свали гарда, така и светкавично възвърна самообладанието си. Погледът й блесна при спомена за брат й, но този поглед отново беше ясен. Втренчена в деформираната си ръка, тя се обърна към усмихнатата Дженива и също отвърна с усмивка.
— Госпожо Ди, вие казахте, че очевидно престъпникът е стрелял по вас.
— Е, знам че стреля по мен, разбира се, но не си го спомням. Помня как стреля по Върнън и после, след като отворих очи, се озовах в болницата. Бяха минали повече от четири дни.
— Куршумът не е успял да пробие черепа — намеси се Мики.
— Прекалено здрав е бил — с гордост добави Дженива.
— Късмет — поясни племенницата й. — Ъгълът на стрелбата е бил прекалено остър. Куршумът буквално е отскочил от черепа, само го е пукнал и е прорязал скалпа.
— Тогава, госпожо Ди, какво се е объркало в главата ви?
— Пукването е било вътрешно. Отчупени костици са се забили в мозъка. Образувал се кръвен съсирек.
— Лекарите отвориха главата на леля Джен като консервена кутия.
— Мики, скъпа, не мисля, че този разговор е подходящ за масата.
— О, чувала съм къде по-страшни неща у нас — каза Лейлъни. — Старата Синсемила се мисли за голям фотограф и когато пътуваме има навика да снима пътни катастрофи. Обича на вечеря да говори за това, което е видяла — кой е бил размазан на пътя. А моят псевдобаща…
— Оня убиецът — прекъсна я Мики със сериозно изражение, сякаш изобщо не се съмняваше в правдивостта на фрапиращия семеен портрет, който Лейлъни описваше.
— Да, доктор Смърт — потвърди момичето.
— Изобщо не му разрешавай да те осиновява — отвърна Мики. — Дори Лейлъни Клон е за предпочитане пред Лейлъни Смърт.
— Не знам, Мики, на мен повече би ми допаднало Лейлъни Смърт — пошегува се Дженива.
Сякаш беше нещо съвсем естествено, Лейлъни взе кутията бира на Мики и вместо да пие от нея, потри челото си, за да се охлади.
— Естествено, доктор Смърт не е истинското му име. Така го наричам аз зад гърба му. Понякога на вечеря обича да говори за хората, които е убил. Как са изглеждали, когато са умрели, какви са били последните им думи, дали са плакали, дали са се подмокрили, всякакви подобни откачени неща.
Момичето остави бирата далеч от Мики. Движенията му бяха някак небрежни, но намеренията му — съвсем ясни. Беше се самоназначило да бди над трезвостта на Мики.
— Сигурно си мислите, че интересно да разговаряте за подобни неща, но повярвайте ми, интересната част свършва много бързо — добави Лейлъни.
— Какво е истинското име на фалшивия ти баща? — попита я Дженива.
Преди момичето да успее да отговори, Мики го изпревари:
— Ханибал Лектър.
— Някои хора се боят повече от неговото име, отколкото от това на канибала Лектър. Убедена съм, че сте го чували. Престън Мадок.
— Какво впечатляващо име — каза Дженива. — Като съдия от Върховния съд, сенатор или някакво друго величие.
— Произхожда от семейство високообразовани академици от престижните университети на Бръшляновата лига — продължи Лейлъни. — Никой от тия снобари няма нормално име. При тях случаят е по-тежък, отколкото при старата Синсемила. Казват се Хъдсън, Ломбард, Тревър или Кингсли, Уайтклиф, Криспин. Доста време ще изгубиш, ако се опиташ да откриеш сред тях някой боб или Джим. Родителите на доктор Смърт са били университетски преподаватели — по история, литература. Затова второто му име е Клавдий. Престън Клавдий Мадок.
— Никога не съм го чувала — каза Мики.
