Това явно изненада Лейлъни.
— Не четете ли вестници?
— Спях да ги чета, когато престанаха да публикуват в тях новини — отвърна Дженива. — Сега в тях има само редакционни статии и мнения — от първата до последната страница.
— Непрекъснато говорят за него по телевизията — не се предаваше момичето.
Дженива поклати глава.
— Отдавна не гледам телевизия, освен архивни филми.
— Аз просто не обичам да гледам новини — отвърна Мики. — Повечето от тях са лоши, а когато не са лоши, не са верни.
— А! — Лейлъни ококори широко очи. — Ти си от ония дванайсет процента.
— Какво?
— Всеки път, когато медиите правят някакво допитване до хората, независимо какъв е въпросът, дванайсет процента от анкетираните нямат мнение. Даже и да ги питаш дали на група откачени учени да бъде разрешено да създават хибриди между хора и крокодили, те ще отговорят, че нямат мнение.
— А ще съм против — заяви Дженива.
— Аз също — обади се Мики.
— Някои хора са достатъчно зли и без да тече крокодилска кръв в жилите им — отбеляза старата жена.
— Ами алигатори? — предложи Мики.
— Против — повтори твърдо Дженива.
— Ами ако въпросът е за хибриди между хора и отровни пепелянки? — попита Мики.
— Ако питат мен, съм твърдо против.
— Добре де, ами кръстоски между хора и малки кутрета?
Лицето на Дженива грейна.
— Това е нещо друго.
Мики се обърна към Лейлъни:
— Значи все пак не спадаме към тези дванайсет процента. Имаме си собствено мнение и не го крием.
Лейлъни се усмихна широко и отхапа от киселата краставичка.
— Страшно много ми харесваш, Мики. Ти също, госпожо Ди.
— И ние те харесваме, мила — увери я Дженива.
— Само едната е била улучена с куршум, а и двете сте с объркани глави — отбеляза Лейлъни. — Но може би е за добро.
— Нямаш равна по комплиментите — подметна Мики.
— И е толкова умна — добави гордо леля Джен, сякаш момичето беше нейна дъщеря. — Мики, знаеш ли, тя има коефициент на интелигентност 86?
— Мислех, че е поне 90 — отвърна племенницата й.
— В деня на теста закусвах шоколадов сладолед — каза Лейлъни. — Ако бях яла овесена каша, сигурно щях да имам шест-осем точки повече. Синсемила не зарежда редовно хладилника. Затова се явих на теста след захарна атака и приключих със следзахарен провал. Не че се оправдавам или се оплаквам. Беше късмет, че имаше дори сладолед, а не само сладки с марихуана. Абе, какво говоря аз. Късмет е, че сега не съм мъртва и заровена в някой незнаен гроб, а червеите да пълзят из черепа ми. Или пък че не са ме отвлекли на извънземен кораб като Лукипела и не са ме зарязали на някоя забравена от Бога далечна планета, където няма какво да се гледа по телевизията и изобщо няма сладолед.
— Значи сега, освен историята за абсолютната отрепка майка и кръвожадния ти баща трябва да повярваме и че брат ти е бил отвлечен от извънземни — отбеляза Мики.
— Да, такъв е последният случай — отвърна Лейлъни. — Странни светлини в небето, бледозелени лъчи, които те придърпват и засмукват кораба-майка, малки сиви човечета с големи глави и огромни очи — пълния комплект. Госпожо Ди, мога ли да си взема от онези репички, които приличат на рози?
— Разбира се, скъпа. — Тя й подаде чинията.
Мики се изкикоти тихо и поклати глава.
— Ей, хлапе, в сравнение с твоите измислици „Семейство Адамс“ е като приказката за Червената шапчица. Не вярвам в тая история с извънземните и отвличането.
— Честно казано, аз също — отвърна Лейлъни. — Но алтернативата не е по-приятна и затова трябва да потисна у себе си скептицизма.
— Каква алтернатива?
— Ако Лукипела не е на друга планета, тогава е някъде другаде. А където и да е това някъде другаде, обзалагам се, че там не е топло, уютно и не сервират картофена салата и сандвичи с пилешко месо.
За секунди в блестящите очи на момичето нещо зловещо сякаш лениво се обърна. Като гърчещо се тяло, поклащащо се под въжето на бесилката. Лейлъни веднага отвърна поглед, но въпреки изпитата бири Мики осъзна, че е зърнала за миг една душа, надвиснала над страшна бездна.
Глава 6
Тя вървеше по коридора подобно на приказна фея, сякаш краката й не докосваха пода. Висока и слаба, облечена в зелен костюм, грациозна като морски бриз.
Констанс Вероника Тавенал-Шармър беше съпруга на известния конгресмен, който давеше подкупи в пликове за повръщане, като тези дето ги раздават в самолетите. Тя беше родена от кристалночистото езеро на човешките добродетели и красота, преди реката да потече извън пределите на Рая и в нея да се влеят водите на покварата. Имаше златисторуса коса, която отиваше на произхода й — предците й се занимаваха от векове с банкерски услуги и финансово посредничество. Кожата й беше гладка като коприна. Ако някой скулптор претвореше чертите й в камък, той щеше да спечели бурни овации, слава и безсмъртие като творец. Очите й бяха зелени като цъфнала пролет и спокойни като сянката на гъста гора.
Когато я срещна преди две седмици, Ноа Фаръл побърза да се дистанцира от нея. Галеничка на съдбата, надарена с изключителна хубост, Констанс можеше да си позволи да танцува върху ледената площадка на живота с усмивка на лицето и дори и в най-силния вятър нейните кънки щяха да изписват причудливи и красиви фигури, докато навсякъде около нея хората гинат от студ.
Когато госпожа Шармър си тръгна от кабинета му след края на първата им среща, мнителността и подозрението на Ноа към нея надделяха над възхищението пред красотата и грацията й. Впечатляващото у нея беше, че носеше благородния си произход с достойнство и не парадираше с него като другите от нейната класа.
Беше на четирийсет — само със седем години по-възрастна от Ноа. Друга красавица на нейно място веднага би възбудила сексуалния му интерес. На третата им среща обаче той взе да се държи с нея като със сестра: искаше само да я защитава и да бъдат добри приятели.
Тя сякаш потисна у него цинизма. Вътрешният покой и тишина му харесваха. Не им се беше радвал от много години.
Когато пристигна и застана на вратата на президентския апартамент, където я чакаше Ноа, Констанс протегна ръка към него. Ако беше малко по-млад и по-глупав, той сигурно щеше да й целуне ръката. Здрависаха се. Хватката й беше твърда.
В гласа й нямаше нито злоба, нито пък произношението й говореше за частни учители. Тонът й беше звънък и в него се долавяше самообладание.
— Как сте тази вечер, господин Фаръл?
— Тъкмо се питах с какво толкова ме е привлякла тази професия.
— Сигурно това с плаща и кинжала, шпионажът и вървенето по следи е забавно. Обожавам романите на Рекс Стаут.
— Да, но пък никак не е приятно почти винаги пръв да съобщаваш лошите новини. — Той й направи път да влезе.
Президентският апартамент всъщност беше неин. Не, не го беше наела. Целият хотел беше неин. Тя се занимаваше с всичките си бизнес дела. Ако мъжът й беше наредил да я следят, тази ранна среща нямаше
