— Джонатан обича екстремните ситуации. Рискът го възбужда.
Като доказателство на току-що казаното от Констанс Тавенал на екрана отново се появи прозорецът на спалнята. Завесите бяха дръпнати настрани. Клара Раймс застана гола на прозореца. Джонатан Шармър, също гол, се надвеси над нея, сложил ръце на раменете й.
Звукът отново се върна. На фона на трясъците от разбиването на шевролета микрофонът с пряко насочване долови смеха и коментарите на Клара и конгресмена, докато те наблюдаваха спектакъла на улицата.
Насилието ги възбуждаше. Джонатан плъзна ръце от раменете към гърдите й. Малко след това той я облада отзад.
Преди минути конгресменът беше казал, че харесва мръсния език на Клара. Сега обаче доказа, че далеч я задминава в това отношение. Наричаше жената с какви ли не неприлични думи, обиждаше я и тя, изглежда, изтръпваше от наслада при всяка негова реплика.
Ноа натисна бутона за спиране.
— Нататък е все едно и също. — Той извади видеокасетата и я сложи в чантата. — Давам ви две копия плюс касети със суровия материал, който не сме включили при редактирането.
— Какво подходяща дума — суров.
— Запазвам няколко копия, в случай че нещо се случи с вас.
— Не ме е страх от него.
— Не се и съмнявам. Още нещо — къщата на Клара е купена с пари от „Приятелски кръг“. Половин милион, маскирана като научна стипендия. Нейната собствена организация с идеална цел фигурира като собственик на имота.
— Ах, какви безкористни и благородни хора. — Гласът на Констанс леко трептеше от сарказъм, но в него нямаше никакво самосъжаление.
— Виновни са не само за присвояване на средствата на фондацията за лични цели. „Приятелски кръг“ получава милиони от правителствени субсидии, затова са нарушили и още доста федерални закони.
— Имате ли солидни доказателства за това?
Той кимна.
— Всичко е в тази чанта. — Ноа се поколеба дали да продължи, но после си каза, че тази жена притежава изключителна сила на духа и го заслужава. — Клара Раймс не е единствената му любовница. Има още една в Ню Йорк и една във Вашингтон. „Приятелски кръг“ е купил и на тях къщи.
— И всичко това е в чантата? Тогава сте го съсипали напълно, господин Фаръл.
— Удоволствието е мое.
— Той ви е подценил. Неудобно ми е да си призная, но когато се обърнах към вас, моите очаквания също бяха доста по-скромни.
Още при първата им среща тя беше споделила, че предпочита да се довери на по-голяма детективска агенция или частна охранителна фирма от национален мащаб. Подозирала обаче, че тези фирми от време на време работели с отделни политици и с големи политически партии. Някоя от агенциите или охранителните структури можела да поддържа връзка със съпруга й или с негов приятел от Конгреса. Можели да изберат по-дългосрочна печалба и да я предадат.
— Без да се обиждате — отвърна Ноа, — никой нормален човек не би се доверил на човек като мен, чийто фирмен адрес е и домашен, а агенцията му представлява три стаи над приемната на някаква гадателка.
Тя се беше настанила в стол близо до бюрото. Отвори портмонето си и извади чекова книжка.
— Ами защо сте си избрали такова място? И защо не разширите бизнеса?
— Виждали ли сте как действа едно наистина добро куче, госпожо Тавенал?
Изненадата й придаваше още по-голям чар.
— Моля?
— Когато бях малък, веднъж видях как действа едно фантастично куче. Онзи златист ретривър се справи чудесно. Когато видях какъв потенциал притежава едно куче и колко умно може да бъде то, си зададох въпроса защо тези животни тогава обичат през повечето време да се държат глуповато и да се умилкват около стопанина си. Децата често ги занимават подобни въпроси. Двайсет години по-късно видях как действа друго куче и осъзнах, че с течение на времето животът ме наведе на отговора на тази загадка. Кучетата имат талант…, но са лишени от амбиция.
Изненадата й се смени с искрено съчувствие и Ноа разбра, че тя е разчела подтекста на неговата история: не толкова истината за него, а по-скоро това, което той имаше намерение да й разкрие.
— Вие не сте куче, господин Фаръл.
— Може и да не съм, но амбицията ми не е по-голяма от тази на стар басет в горещ летен ден.
— Дори ида твърдите, че не сте амбициозен, талантът ви определено трябва да бъде възнаграден по достойнство. Мога ли да видя общата сметка, за която споменахте?
Той извади сметката от чантата заедно с плика за повръщане, все още залепен, пълен със стодоларови банкноти.
— Какво е това? — попита го тя.
— Подкуп от съпруга ви, десет хиляди бона. Един от биячите му ми ги даде.
— Подкуп за какво?
— Компенсация за колата ми, но и за да ви предам. Заедно с видеокасетите съм приложил и заверените ми показания как изглежда мъжът и какъв разговор сме провели с него.
— Тези неща са ми достатъчни, за да унищожа Джонатан Шармър. Запазете плика като премия. Има някаква забавна ирония в това.
— Ако прибера парите, ще се чувствам омърсен. Ще съм доволен и ако ми платите сумата, посочена в сметката.
Тя се усмихна, докато пишеше чека. Лицето й беше толкова изразително, че плачеше да бъде увековечено от някой художник.
— Господин Фаръл, вие сте единствената хрътка се непоклатими принципи, която познавам.
— Е, може да съм надул сметката, за да не се нуждая от десетте хиляди — отвърна той, макар че не беше сторил нищо подобно и макар да знаеше, че тя ще оцени шегата му.
Беше изненадан, че не искаше да приеме комплимента й. Сякаш чувстваше някаква потребност да се самобичува и критикува.
Констанс поклати глава и продължи да пише чека. Приятната изненада остана изписана на лицето й.
Поведението на жената подсказа на Ноа, че тя напълно го е разбрала — по-добре, отколкото той самия себе си. Детективът обаче предпочете да прекрати размислите си, спря телевизора и затвори вратите на „домашното кино“.
Констанс Тавенал му подаде чека и излезе от апартамента. Носеше чантата, която щеше да доведе до краха на конгресмена. Въпреки бремето на прегрешенията на съпруга й тя вървеше с гордо вдигната глава. Мина по коридора и влезе в асансьора като същата неземна фея, която беше дошла. Пътеката, по която мина, сякаш беше заредена с някаква свръхестествена енергия. Сякаш силният й дух остана да витае след посещението й.
Докато навън се здрачаваше и червеникавият цвят на небето се смени с пурпурен, Ноа остана в тристайния апартамент, сновеше от стая в стая, наслаждавайки се на гледката от прозорците към милионите светещи точици на къщите, обсипали като в светеща градина равнините и хълмовете наоколо. Макар че някои страшно много харесваха това място и го сравняваха с Рая, всичко тук отстъпваше на истинската райска градина, освен в едно: околните домове се обитаваха не от една змия, тук гъмжеше от пепелянки, които бяха обучени в изкуството на измамата и коварството, експерти в лъжата.
Остана в хотела, докато не се увери, че е дал на Констанс Тавенал достатъчно време да напусне сградата. В случай, че някой от помагачите на конгресмена се въртеше наблизо в кола и причакваше жената, Ноа трябваше да остане незабелязан.
Можеше да отложи заминаването си с още няколко минути, но имаше друг ангажимент. Часовете за посещение в Рая на самотните и забравените от Бога души приключваха. Там го чакаше един изстрадал ангел.
