— Въпреки че убива възрастни жени и момчета в инвалидни колички?
— Само едно момче, доколкото знам.
Зад прозореца кървящият ден оставяше яркочервени петна по небето, като озаряваше всичко в златисти и пурпурни цветове.
Когато Мики стана да прибере масата, Лейлъни понечи да й помогне.
— Спокойно — спря я тя и запали лампата над мивката. — Ще се оправя и сама.
— Това, че съм недъгава, не значи, че не мога да помогна.
— Не се обиждай. Ти си ни гостенка, а ние не взимаме пари от гостите, нито пък ги караме да ни работят.
Без да й обръща внимание, момичето се зае да мие чиниите.
В това време Мики изплакваше на чешмата другите съдове.
— Логично е да се предположи, че всички тези приказки за баща убиец са само плод на въображението ти, опит да се добави малко блясък към образа на госпожица Лейлъни Клонк, огнената малка ексцентричка.
— Грешно предположение.
— Само някаква безсмислица…
— Та аз живея в страната на безсмислиците.
— … но безсмислица, която сигурно цели нещо повече.
Лейлъни върна картофената салата в хладилника и отвърна:
— Какво, да не мислиш, че говоря със загадки?
Мики беше разработила цяла теория за невероятните истории за Синсемила и доктор Смърт. Ако обаче директно разкриеше подозренията си, рискуваше Лейлъни да се затвори още повече в себе си. Поради причини, които нямаше време да анализира, тя искаше да помогне на момичето. Ако наистина Лейлъни се нуждаеше от помощ.
Вместо да я погледне в очите, Мики продължи да мие чиниите.
— Не точно загадки. Понякога става дума за неща, за които сме свикнали да говорим често и затова говорим за тях със заобикалки.
Лейлъни прибра и италианската салата в хладилника, след което каза:
— Така ли правиш? Говориш със заобикалки за неща, които искаш сериозно да обсъдиш? А аз — какво? — трябва сама да се сетя за истинския предмет на разговора ли?
— Не, не — поколеба се Мики. — Е, да, това правя в момента. Но имах предвид нещо друго — че ти говориш със заобикалки, когато ни разправяш за доктор Смърт и убитите от него хора.
С крайчеца на окото си Мики забеляза, че момичето спря да мие съдовете и се обърна към нея.
— Моля те, бъди по-ясна, Мишелина Белсонг. От този разговор ми се завива свят. Какво искаш да кажеш?
— Не мога да разбера за какво ми говориш — излъга Мики. — Ти трябва да ми кажеш… когато си готова.
— От колко време живееш с госпожа Ди?
— Какво значение има? От една седмица.
— Една седмица, а вече си майстор на завоалирания разговор. Интересно какви разговори водите двете, когато не съм тук да дам рационално зрънце.
— Ти да дадеш рационално зрънце? — Мики изплакна последната чиния. — Кога за последен път яде праскови със соя и зелен фасул?
— Никога. Синсемила ми поднесе такова ядене в понеделник. Хайде, сподели ми какво мислиш за мене. Щом каза, че увъртам, значи имаш някакви подозрения.
Мики беше озадачена. Аматьорските й познания по психология се провалиха, както би се провалил някой аматьорски изработен ядрен реактор. Със същия успех някой би извършил мозъчна операция с помощта на кухненски прибори.
Тя избърса ръцете си в хавлията и се обърна към Лейлъни:
— Нямам никакви подозрения. Просто казвам, че ако искаш да говориш за нещо с мен, няма защо да се стесняваш. На твое разположение съм.
— О, Господи! — Макар че блясъкът в очите на Лейлъни можеше да бъде разчетен като разочарование, веселият й тон беше естествен: — Смяташ, че си измислям историите за доктор Смърт, защото ме е страх или ме е срам да говоря за това, с което той наистина се занимава. И си мислиш, че в действителност той е педофил и ме малтретира.
Може би момичето се изненада от версията, че Престън Мадок е насилник на деца. Може би това беше само престорена изненада, която целеше да прикрие неудобството от факта, че Мики се беше приближила толкова много до нея и до истината.
Единственото по-опасно нещо от аматьорското прилагане на психологически техники беше аматьорското тълкуване на отговорите на пациента. Ако това беше ядрен реактор, Мики отдавна щеше да се е превърнала в облак радиоактивен прах.
Вместо това се превърна в самата прямота, която до момента се стремеше да избягва.
— А така ли е? — попита тя Лейлъни.
Момичето прибра кутията бира от масата и отговори:
— Тази мисъл е абсурдна поради милион причини.
— Дай ми поне една.
— Престън Клавдий Мадок е едно асексуално създание.
— Няма такова нещо.
— Ами амебата?
Мики разбираше това дете достатъчно добре, за да открие, че то крие доста тайни. Можеше да получи отговорите на тях само като спечели пълното й доверие, а доверието й можеше да бъде спечелено само като демонстрира уважение към нея и като приеме оригиналната й ексцентричност. Тук се включваше и странната словесна игра между двете. Затова продължи:
— Не съм убедена, че амебите са асексулани създания.
— Добре, тогава по-низшите едноклетъчни.
— Кои са те?
— Света Дево, не си ли ходила на училище?
— Ходила съм, но не внимавах много в час. Освен това вие в четвърти клас не учите за амеби и едноклетъчни.
— Аз не съм в четвърти клас. — Лейлъни изля топлата бира в мивката. — Ние сме като едни чергари от двайсет и първи век, които търсим стълбата към звездите. Никога не се застояваме на едно и също място достатъчно, че да си построим покрив над главата. Аз съм частна ученичка и в момента съм в дванайсети клас. — Пенещата се в канала на мивката бира ухаеше приятно на малц и надделя над миризмата на восък от свещите на масата. — На хартия моят учител е доктор Смърт. На практика съм се самообразовала. Думата е „самоук“. Аз съм самоука, и то добра. — И сякаш за да покаже колко е силна, Лейлъни смачка празната бирена кутия със здравата си ръка. — Както и да е. Доктор Смърт може и да е бил добър преподавател, когато е работил в университета, но сега не мога да разчитам на него да ме образова. Невъзможно е да се съсредоточиш върху уроците, когато учителят ти е прокарал ръка под полата ти.
Този път Мики се сепна:
— Не е смешно, Лейлъни.
Загледано в смачканата кутия в малкия си юмрук, момичето продължи:
— Е, признавам, че не е забавно като виц за тъпа блондинка. Обичам вицовете за блондинки. Ако наистина бях изнасилвана от педофил, никога нямаше да се шегувам така. — Тя отвори шкафа под мивката и хвърли бирената кутия в кофата за боклук. — Но в действителност доктор Смърт не би ме докоснал с пръст дори и да беше такъв перверзник. Той изпитва към мене съжаление така както ти би съжалила смачкано от камион и осакатено, но все още живо куче на магистралата. А освен това за него моите деформации са толкова отблъскващи, че по-скоро би си изповръщал червата.
Макар че тонът й беше весел, думите излизаха от устата й като оси и истината, съдържаща се в тях, сякаш ужили Мики.
