съществуват?
Междущатско шосе № 15, по което летят с висока скорост в посока югозапад, е доста оживено дори и по това време, но не може да се каже, че е натоварено. Колите се движат по бялата линия, продължаваща и отвъд хоризонта на североизток към Солт Лейк Сити. Движат се някак сърдито и напрегнато, сякаш небесни рицари скоро ще започнат кървав турнир, ще пронижат с бляскави копия нощния мрак над пустинята. Колите са се насочили право на юг, една след друга задминават автовоза. От време на време покрай експлоръра преминават и по-големи камиони.
Цифровото табло на радиото, захранвано от акумулатора на колата, излъчва слаба светлина. Тя обаче не е достатъчна да освети момчето и да привлече вниманието на шофьорите, които преминават покрай него като ракети със сто и петдесет километра в час. Момчето не се тревожи, че ще го забележат. Притеснява се само, че успокояващата го музика ще спре, когато се изтощи акумулатора.
В джипа е много уютно, ухае на нова кожа и на мокро куче. Изобщо не го интересуват другите хора по пътя. Само регистрира присъствието им с периферното си зрение заради ръмжащите двигатели и въздушния поток на колите, който от време на време разклаща автовоза.
След „Призрачни ездачи в небето“ следва „Студена вода“ — песен за един умиращ от жажда каубой и коня му, които прекосяват пустинята под палещото слънце. След „Студена вода“ идва ред на рекламите, с които човек не може да си тананика.
Когато момчето наднича от прозореца на своята врата, то вижда как познат камион ги задминава. Движи се много бързо, по-бързо дори и когато двамата с кучето се возиха отзад сред седлата в него. Черен брезент скрива каросерията му. Това, изглежда, е камионът, който беше паркиран на самотния селски път близо до фермата на Хамънд преди няма и двайсет и четири часа.
Разбира се, едва ли съществува само един такъв камион. Стотици като него сигурно сновяха из целия Запад.
Но инстинктът му подсказваше, че това не е някой подобен камион, а именно този.
Той и кучето бяха напуснали предишното си убежище на четири колела малко след залез-слънце, западно от Гранд Джънкшън. Използваха момента, в който шофьорът и спътникът му слязоха да заредят с бензин и да закусят.
Този автовоз е третото им подвижно убежище след залеза. Три дневни курса, по време на които се лутаха из Юта като отскачащото от стените топче за пинг-понг. Като се има предвид хаотичното им пътешествие, вероятността да се натъкнат точно на камиона със седлата е малка, макар че не може да се изключи напълно.
Съвпадението обаче е по-често скритата част от коварен замисъл. Сърцето му шепнеше неумолимо това, което разумът не иска да признае: събитието не е случайно, а част от сложен план, в чийто център е той, а крайната цел е да бъде хванат и убит.
Кабината е бяла като череп на мъртвец. Единият край на черния брезент се люшка във въздуха като наметалото на старицата с косата. Камионът преминава покрай тях прекалено бързо и момчето не може да види кой кара и дали някой вътре носи пушка.
Струва му се, че забелязва двама мъже с каубойски шапки, но не е сигурен дали са същите, с помощта на които слезе от планините и стигна до паркинга на запад от Гранд Джънкшън. Никога не е виждал лицата им.
Но дори и да са те, може би вече не са безобидни превозвачи на конски седла. Може да са станали част от примката, която се затяга около него и която е обкръжила пясъчното море на пустинята, за да улови единствения оцелял от клането в Колорадо.
И сега те изчезнаха в нощта. Или изобщо не са забелязали, че са минали на метър от него, или са нащрек за присъствието му и планират да го спипат няколко километра по-нататък.
Кучето се сгушва на седалката до него и подпира муцуна върху поставката за чаши. В очите му се отразява светлината от радиото.
Момчето поглажда приятеля си по главата, почесва го зад голямото ухо, после зад другото. Уплашен е и пухкавата козина, както и топлото тяло на животното, го успокояват. Престава да трепери, но вътрешностите му се бунтуват.
Той е най-издирвания беглец из целия Запад, дори из цялата страна. Търсят го под дърво и камък, от едното крайбрежие до другото. Могъща сила е пуснала потери по петите му и сега безжалостни ловци търсят жертвата си в нощта.
От радиото звучи мелодичен глас, който преразказва историята за самотен каубой и приятелката му в Тексас. На момчето обаче вече не му се пее.
Глава 9
Нито самодиви, нито ранен звяр, глутница койоти или нападнати върколаци биха могли да нададат вой като този, който накара Лейлъни да каже: „Старата Синсемила“ и който накара Мики да изтича до отворената врата на караваната.
Мики излезе, стъпи на тревата, оцветена от залеза в тъмнолилаво, и продължи предпазливо напред. Не можеше да си остане вкъщи, защото беше убедена, че някой изпитва ужасна болка и има нужда от спешна помощ.
В съседния двор зад разнебитената ограда на фона на залеза се мяташе една фигура в бял халат. Сякаш гореше и искаше да изгаси пожара в себе си. По нея обаче нямаше нито едно пламъче.
На Мики й хрумна налудничавата идея за пчели-убийци, които също биха могли да накарат крещящата фигура да се мята така неистово. Само че пчелите не нападаха по това време на денонощието, макар че нажежената земя все още излъчваше адска топлина. Освен това не се чуваше жужене.
Мики се обърна и хвърли поглед към караваната. Лейлъни стоеше на вратата, а светлината от свещите очертаваше силуета й.
— Още не съм си изяла десерта — каза момичето и се прибра вътре.
Привидението спря да скимти, но продължи да се мята и да се гърчи. Белият халат се поклащаше рязко като някакъв побъркан призрак.
Когато стигна до оградата, Мики видя, че измъченият призрак всъщност е земно създание и не е дошло от отвъдното. Бледата и костелива жена се въртеше и се гърчеше.
Изглежда, не изпитваше физическа болка. Сигурно по този начин изразходваше излишната си енергия в някакъв екзотичен танц, но със същата вероятност можеше да е обзета от силни болки.
Беше облечена в копринен комбинезон, украсен с бродерия и с ресни. Дрехата сякаш беше взета от миналия век, от следвикторианската епоха. Мики си каза, че сигурно комбинезонът е престоял на някой таван десетилетия наред.
Жената дишаше тежко и очевидно беше изморена.
— Госпожо Мадок? — каза Мики и се приближи до нея.
Вместо отговор танцуващата жена изскимтя жално, както скимти бездомно куче, прибрано в клетката на приют.
Дъските на падналата ограда изтракаха под краката на Мики, когато стъпи в имота на съседите.
Изведнъж странната танцьорка се строполи на тревата като марионетка, на която са отрязали конците.
Мики изтича при нея и коленичи.
— Госпожо Мадок? Добре ли сте?
Жената лежеше на земята, като се беше подпряла леко с тънките си лакти, беше повдигнала тялото си, а главата й беше отпусната надолу. Лицето й беше на сантиметри от тревата, скрито от косата й — бяла на лунната светлина, но иначе сигурно беше руса като на Лейлъни. Дишаше тежко и при всяко издишване косите й потрепваха.
След известно колебание Мики сложи длан върху рамото й, но тя не реагира на докосването, както не беше реагирала на повикването и на въпроса. Цялата се тресеше.
Мики остана до нея. Погледна към тяхната каравана и видя, че Дженива е застанала на задната врата. Лейлъни остана вътре.
Подпряна на прага, леля Джен помаха оживено, сякаш караваната беше океански лайнер, готов да
