Сърцето й се сви от състрадание. Почувства моментно объркване и не знаеше какво да каже.
Тирадите на Лейлъни обаче продължиха:
— Откакто се помня, старият Престън ме е докосвал само два пъти, но нямам предвид перверзно докосване. И двата пъти толкова се натъжи, че пребледня като мъртвец. Все пак трябва да му призная, че миришеше по-добре от теб.
— Спри — сряза я Мики, която все още не знаеше какво да отговори и в същото време беше стъписана, че събеседничката й е толкова язвителна. После смекчи тона си: — Моля те, просто престани.
Лейлъни най-накрая я погледна. Очарователното й личице беше непроницаемо — блажено и освободено от всякакви душевни емоции като това на бронзова статуя на Буда.
Може би момичето се заблуждаваше и си мислеше, че всяка тайна на душата му е изписана на лицето му. Или пък може би просто не отдаваше голямо значение на разговора и не искаше да гледа към Мики. Изгаси лампата над мивката и двете отново потънаха в полумрак, осветявани само от слабата светлина на свещите.
— Ти никога ли не се държиш сериозно? — попита я Мики. — Винаги ли бълваш такива „остроумия“?
— Винаги съм сериозна, но и винаги се смея вътре в себе си.
— На какво се смееш?
— Никога ли не си си казвала да спреш и да се огледаш наоколо, Мишелина Белсонг? Животът е една дълга и продължителна комедия.
Те се изправиха и застанаха лице в лице. Въпреки благородните намерения на Мики между тях се зараждаше конфликт.
— Не разбирам твоята философия.
— О, Мики, напротив, много добре я разбираш. Ти си също толкова умна и досетлива, колкото и аз. В главата ти винаги се въртят твърде много мисли, също като в моята. Ти като че се опитваш да го скриеш, но от мен не можеш.
— Да не би да четеш мислите ми?
— Знам какво си мислиш и защо го мислиш. Мислиш си, че доктор Смърт мърсува с малки момиченца, защото жизненият ти опит го диктува. Много ми е мъчно, Мики, за това, което си преживяла.
Постепенно Лейлъни започна да шепне, но мекото й гласче притежаваше силата да отвори вратата към душата на Мики. Врата, която дълго време беше стояла заключена и залостена и до която никой не беше припарвал скоро. Зад нея се криеха бурни чувства, емоции, толкова силни, че само признаването на факта за съществуването им след толкова дълго отричане остави Мики без дъх.
— Когато ти казвам, че старият Престън е убиец, но не и перверзник — продължи Лейлъни, — ти не можеш да го проумееш. Знам защо не можеш и напълно те разбирам.
Вратата се затръшна. Отново се залостиха всичките резета и ключалки. Преди момичето да е казало още нещо болезнено, Мики се отвърна от нежеланите спомени, намери сили да нормализира дишането си и отвърна:
— Не това имах предвид. Мисля, че ти се боиш да спреш да се надсмиваш…
— Страхлива пикла — съгласи се Лейлъни.
Неподготвена за признанието й, Мики измърмори:
— … защото ти… защото ако…
— Знам всичките причини. Няма нужда да ги изброяваш.
В един момент, през тези два дни, от които се познаваше с Лейлъни, Мики попадна, сякаш отнесена от някакъв ураган, в непозната територия. Пътуваше из страната на огледалата, които първоначално й се сториха смешни и забавни като кривите огледала. Въпреки това тя неколкократно видя истинското си отражение, толкова прецизно в детайлите и толкова задълбочено, че инстинктивно се отвръщаше от гняв. Или от страх. Момичето с ясните очи и стоманената скоба, игриво и закачливо, в началото й приличаше на писател, чиито богати фантазии не отстъпваха на приказката за вълшебника от Оз. Мики обаче не виждаше нищо приказно. И ето сега с горчивия бирен вкус в устата, в тази малка кухничка, където само три свещи задържаха мрака и зловещите сенки, тя беше сполетяна от страшната мисъл, че зад обърканото тяло на Лейлъни се криеше само суровата реалност и нищо друго.
И сякаш Лейлъни беше прочела и тези мисли на Мики, отново наруши тишината:
— Всичко, което ти казах, е самата истина.
Отново се чу отчаян крясък.
Мики надникна през отворения прозорец. Мъглявата светлина на отиващия си здрач изпращаше тънки пурпурни лъчи в тъмата на задаващата се нощ.
Отново крясък — този път по-продължителен, измъчен и уплашен.
— Старата Синсемила — каза Лейлъни.
Глава 8
Не са минали и двайсет и четири часа от последното обаждане в Колорадо, пожара в къщата и ужасните викове, които още отекват в ушите му. Момчето, останало без майка, си почива зад волана на нов форд експлорър, докато подобното на палячо шарено куче до него слуша по радиото класически уестърн мелодии. В момента звучи Призрачни ездачи в небето. Двете създания се носят из нощна Юта, само на метър и нещо над земята.
От време на време отстрани пробягва звездното небе, ниско и близко до хоризонта. Нищо по- необичайно не се вижда обаче във висините — там, където биха препускали призрачните ездачи. От предното стъкло се вижда само друг експлорър и шаситата на колите от горната платформа на този двуетажен камион за превозване на автомобили.
Те се качиха на него в късния следобед на един огромен паркинг за камиони близо до Прово, докато шофьорът хапваше в закусвалнята. Вратата на единия от фордовете не беше заключена и момчето бързо се пъхна в него.
Кучето продължаваше да го следва като предан съзаклятник и тихо се гушна до господаря си, двамата скрити на пода на колата. Шофьорът се върна и потегли с камиона. Но дори и тогава те останаха свити под нивото на стъклата, за да не бъдат забелязани от водачите на други коли, които можеха да дадат знак на колегата си, че води неканени пътници.
С парите, които взе от къщата на Хамънд, изгладнялото момче си купи два чийзбургера от закусвалнята на паркинга. Малко след като камионът се насочи към магистралата, той беше изял единия и даваше другия на песа.
Малкият плик с чипс обаче изяде почти сам. Картофките бяха толкова вкусни и хрускави, че момчето изстена блажено, докато ги ядеше. За кучето очевидно това беше екзотична храна. Когато му даде първото парче, то предпазливо го пое с езика, сякаш не можеше да разпознае вкуса. Търпеливо изследва соления деликатес и едва след това го схруска енергично. По същия начин излапа и останалите три парчета, които неговия млад господар великодушно му отпусна.
След като се нахрани, момчето пи вода от бутилката, но това се оказа по-трудно за кучето и в крайна сметка животното понамокри седалката и козината си. Между седалките в колата имаше поставка за чаши. Момчето наля в нея вода и четириногият му спътник започна да пие.
След като бяха потеглили от колорадските планини, те пътуваха къде ли не. В момента се носеха по магистралата без посока и цел. Бяха скитници, но не волни.
Убийците са изключително добре подготвени и обучени да издирват жертвите си. Използват както естествените си умения и сетива, така и електронни устройства. Толкова са хитри и добре екипирани, че са в състояние рано или късно да открият беглеца, на каквото и разстояние да успее да им избяга. Макар че дистанцията няма да спре враговете му, времето е негов съюзник. Колкото по-дълго успява да убегне на жестоката банда, толкова по-голяма е вероятността да изгубят следите му. Или поне на него му се иска да е вярва, че е така. Колкото повече часове оцелее жив, толкова по-близо ще бъде до пълната си свобода, а с всеки негов изгрев страхът му постепенно ще намалява.
Сега, в нощна Юта, той храбро седи в експлоръра и си тананика заедно с радиото в колата. Вече е научил доста добре припева, както и куплетите. Призрачни ездачи в небето. Могат ли наистина да
