Нънс Лейк вече беше останал на три километра, а фермата се намираше само на километър и нещо оттук.
Макар че дъждът го намокри, Престън се чувстваше омърсен. Беше му се наложило да докосне Ръката, включително и до деформираните й части. Нямаше време да сложи ръкавици.
Ако не откриеше някакви работни ръкавици в къщата на Тилрой, щеше да му се наложи да я пипа отново, и то неведнъж. Дори само за да я пренесе през хартиените лабиринти в хола, където беше оставил Кралицата-курва. Там щеше да я завърже здраво за фотьойла — място на първия ред за спектакъла с убийството на приятелката й.
Лейлъни щеше да умре на фотьойла, след като той освободеше звяра в себе си и й причинеше редица болезнени травми. Беше роден за това, а тя си носеше от раждането своята участ. И двамата бяха като две счупени спици, хвърлени в мелницата на природата.
Можеше да изтезава Ръката, без да я докосва, с помощта на въображаеми инструменти. Веднага щом я завържеше, щеше да си измие много хубаво ръцете със сапун и вряла вода. Тогава ще се почувства отново чист и гаденето му ще премине. В същото време ще може да се наслади пълноценно на работата си.
Притесняваше се да не би Жабата да няма в дома си сапун. Но при тази мисъл се изсмя гръмогласно. Колкото и нечистоплътен да изглеждаше брадатият перко, по-вероятно беше да съхранява хиляди сапуни, внимателно опаковани и може би дори описани в каталог.
Бавно идваща в съзнание, Ръката тихо изстена на седалката до него. Беше седнала, завързана с колана, а главата й беше подпряна на стъклото на джипа.
Не искаше да прекалява с упойката, за да не би да я убие прекалено рано и прекалено леко.
Стоновете й преминаха в мърморене. Ужасната й деформирана китка спря да потрепва. Домашно приготвената наркоза постепенно започна изветрява на въздуха, а дъждът допълнително беше разредил веществото.
Няколко пъти погледна в огледалото, дали не го преследва някой.
Беше убеден, че бурята и дъждът са го скрили от наблюдателите, когато хвана Ръката. Дори и другите къмпингуващи да са видели нещо през прозорците на караваните, в тъмната нощ те са си помислили, че просто бащата хваща за ръка непослушното си дете, за да го прибере на топло и сухо.
Що се отнася до онези две жени и момчето от флийтууда, нямаше никаква представа кои са те и какво са правили в неговата каравана. Съмняваше се, че са действали заедно с Кралицата-курва, защото ако тя беше пристигнала в Нънс Лейк с подкрепление, едва ли щеше да застане сред дърветата и да наблюдава фермата на Тилрой.
Които и да бяха, те не бяха в състояние да преминат незабелязано за алармената система, без Черната дупка да я изключи и да ги пусне. Когато Престън тръгна за фермата на Тилрой, той каза на глупавата кучка да не пуска никого в „Лекия вятър“. Доскоро тя винаги го слушаше и се подчиняваше безпрекословно. Такава беше сделката и тя добре го знаеше. За нея тази сделка беше печеливша — даваше й каквито си поиска наркотици и стандарт на живот, какъвто едва ли щеше да им при други обстоятелства. Бързото и безпощадно съсипване й беше гарантирано. Колкото и луда да беше — луда, болна и продажна — тя винаги спазваше уговореното.
Очевидно сега обаче Дупката се беше наблъскала с толкова много противопоказни химикали, че не помнеше никаква сделка, нито дори как се казва и на кой свят се намира. Подобни състояния при нея се забелязваха рядко по това време на деня. По-често тя изпадаше в тях вечер и тогава той използваше същата домашно приготвена наркоза, за да я укроти, когато думите и употребата на сила не помагаха.
Вдигна марлята от лицето на момичето и я хвърли на пода, вместо да я прибере в плика. То продължи да стене и главата му клюмна назад. Стигнаха до отбивката за фермата на Тилрой.
Силният вятър продължаваше да блъска вратата на превъста, но никой не излезе да я затвори. Ноа Фаръл изтича от колата си към караваната и влезе предпазливо вътре. Изкачи стъпалата и застана до пътническата седалка отпред. Вслуша се в обкръжаващите го звуци: тропането на вратата и барабаненето на дъжда по металния покрив. Напрегна се да долови други звуци, които да му помогнат да анализира ситуацията.
Един разтегнат диван заемаше по-голямата част от дневната. Лампата на нощното шкафче осветяваше три кукли хавайски танцьорки, двете неподвижни, а третата — поклащаща бедра. Лампата осветяваше и блажено усмихнато лице, нарисувано върху тавана.
Ако не се броеше дневната светлина, която беше толкова слаба, че сякаш стъклото на прозореца беше покрито със сива пепел, единственото допълнително осветление идваше от задната част на караваната през отворената врата на спалнята. Тази светлина беше червена и слаба.
В неделя на обяд, когато си беше тръгнал от дома на Дженива Дейвис, за да проведе едно последно проучване за Мадок и за да подреди куфара си за път, както и тази сутрин по време на полета му от Кьор д’Ален и по време на шофирането му до Нънс Лейк обмисли безброй варианти за решение на проблема в зависимост от различните обстоятелства, с които можеше да се сблъска. Но никой от сценариите не включваше подобно развитие на ситуацията.
Първата му мисъл беше дали да продължи тихо навътре или да съобщи за присъствието си. Реши да действа по втория начин и се провикна:
— Ехо! Има ли някой тук? — Когато не получи отговор, мина покрай дивана и влезе в кухнята. — Видях, че вратата ви зее отворена на дъжда. Помислих си, че нещо ви се е случило.
Още хавайски танцьорки на масата и на кухненския плот.
Хвърли поглед към предната част на превъста. Никой не беше влязъл след него.
Мълниите просветнаха неколкократно и прозорците замигаха като екрани на телевизори. Призрачните сенки сякаш идваха от отвъдното и искаха да влязат в този свят през караваната чрез силата на яростната буря. Удари гръм, който разтресе караваната.
Той продължи напред и отново извика:
— Всичко наред ли е, съседе? Имате ли нужда от помощ?
В банята хавайските танцьорки бяха подредени от двете страни на мивката.
Ноа се поколеба при отворената врата на спалнята. Отново извика, но отговор не последва.
Пристъпи от сенчестата баня към червения блясък, който беше постигнат чрез забулване на лампите с червени блузи.
Тя чакаше до разхвърляното легло с високо вдигната глава и грациозна шия, сякаш беше някоя благородна аристократка, благоволила да приеме своя покорен слуга. Беше облечена в ярък саронг. Косата й беше разрошена, но тя очевидно не беше излизала в дъжда, защото беше суха.
Ръцете й висяха отпуснати и макар лицето й да беше спокойно като на медитиращ будист, очите й гледаха трескаво като на животно болно от бяс. Беше виждал подобен контраст и преди. Макар и на пръв поглед тя да не беше друсана с амфетамини, явно беше употребила по-силни от кафето стимуланти.
— Хаваец ли си? — попита тя.
— Не, госпожо.
— Защо тогава носиш такава риза?
— За по-удобно.
— Ти Лукипела ли си?
— Не, госпожо.
— Те и теб ли всмукаха с лъч?
По време на дългото си пътуване до Нънс Лейк и по време на планирането Ноа не беше предполагал, че ще му се наложи да разкрие намеренията си — било то на тази жена или на Престън Мадок. Но Синсемила — лесно разпозната по описанието на Дженива — му напомняше за Уенди Куейл, сестрата, която беше убила Лора. Не че Синсемила приличаше на Куейл, но в нейното спокойно лице и светли очи забеляза омърсеност, самодоволство, самовлюбеност. Нагласата й, атмосферата на това място, блъскащата се от вятъра външна врата веднага му подсказаха, че Мики и Лейлъни вече са загазили.
— Къде е дъщеря ти? — попита Ноа.
Тя направи една крачка към него, олюля се и спря.
