— Луки, бебчо, майка ти много се радва, че си се излекувал и си пораснал толкова бързо. Преродил си се, след като си се върнал от звездите. Мама е радостна, но малко уплашена, че се връщаш така неочаквано.
— Къде е Лейлъни — настоя той.
— Виж, мама скоро ще има нови бебета. Красиви бебета, по-различни в главите. Не като теб, преди да се промениш, не разкривени и грозни. Мама се поправи, Луки, и не иска новите бебета да приличат на старите.
— Мадок ли я отведе?
— Сигурно си бил на Юпитер и там са те излекували, но все още си грозен отвътре. Малкото сакато момче все още се таи като червей в душата ти. Моите бебета ще могат да четат мислите ти, защото ще бъдат бебета-магьосници, ще имат свръхестествени телепатични способности.
Дясната ръка на Синсемила се сви в юмрук и Ноа разбра, че тя държи някакво оръжие.
Когато той отстъпи назад, надрусаната жена се нахвърли върху него. Дясната й ръка замахна бързо срещу лицето му с нещо като скалпел.
Острието описа дъга и едва не го ослепи. Мина само на сантиметри от очите му.
Той се наведе и избегна атаката, след което ловка хватка я стисна за дясната китка.
Скалпелът в лявата й ръка неочаквано се заби в дясното му рамо, което си беше чист късмет. Можеше да пререже гърлото му или да среже някоя от жизненоважните артерии.
Раната беше незначителна и не го заболя много. Вместо да се опита да я обезоръжи, докато тя изведнъж започна да плюе пръски и да пищи като тасманийски дявол, Ноа я бутна назад.
Когато падаше, тя се хвана за забития в рамото му скалпел. Ето сега вече го заболя.
Синсемила се пльосна върху леглото, но буквално веднага скочи на крака, сякаш имаше вместо тяло пружини.
Ноа извади изпод ризата си трийсет и осемкалибровия си револвер. Макар и да не му се искаше да употреби оръжието, още по-малко имаше желание да бъде нарязан като коледна пуйка.
След случилото се можеше да очаква всичко от тази луда. Затова се изненада, когато тя захвърли скалпела и му обърна гръб. Отиде до шкафа и той пристъпи напред, защото се уплаши, че тя сигурно ще извади пистолет. Вместо това извади шишета с хапчета.
Сякаш забравила за присъствието на Ноа, тя се върна в леглото и се настани сред смачканите завивки и скъсани страници на някаква книга. Кръстоса крака по турски и седна като невръстно момиче, готово за бой с възглавници. Отметна глава назад и започна да се смее. Отвори шишето с хапчетата и запя:
— Аз съм пъргава котка, аз съм летен вятър, аз съм птица в полет, аз съм слънцето, аз съм морето, аз съм аз! — Взе едно хапче в дланта си, а останалите изпопадаха по леглото. Най-накрая отново погледна към Ноа. — Върви си, Луки, ти вече нямаш място тук. — А после сякаш нищо не се е случило, започна да клати глава и да припява пак: — Аз съм пъргава котка, аз съм летен вятър, аз съм птица в полет…
Ноа отново отстъпи, като тръгна назад към банята, без да изпуска от поглед осветената в червено стая. Опипа раната на рамото си. Болката беше остра, но не непоносима. Макар че раната му беше изцапана с кръв, кървенето не беше обилно и значи не беше засегната артерия. Основната опасност може да е от инфекция — ако все пак излезеше жив оттук.
Докато вървеше обратно към кухнята, жената продължи да пее откачената си песен, което означаваше, че си е останала на леглото.
Щом стигна до масата за ядене, той се обърна с намерението да избяга колкото се може по- надалеч.
Малко момче, красива блондинка и едно куче стояха в дневната. Момчето имаше лунички, а русокосата хубавица — деветмилиметров пистолет. Кучето пък имаше рошава опашка, с която започна да маха толкова трескаво, че дъждовните капки се разпръскаха по стените на караваната.
Вечно чакащите индианци, пазачи без власт, бяха единствените, които го наблюдаваха как вкарва Ръката в къщата. Той я захвърли на пода в коридора до входа за лабиринта.
Затвори вратата и я заключи.
Изцеди водата от косата си и избърса капките от лицето си.
Момичето лежеше свито на кълбо. Лъскавата метална шина на крака на му стърчеше под остър ъгъл. Недоносчето още не беше дошло в съзнание. Измърмори нещо и въздъхна — и се оригна, което отврати още повече Престън.
Чувстваше по ръцете си микроскопичната нечистотия на това дребно и безполезно недъгаво същество.
Докато я пренасяше от дурангото до къщата, той стигна до извода, че няма да може да прекара много време с нея. Жените и момчето във флийтууда представляваха опасност. Едва ли щеше да има възможност да се уедини за дълго в побърканото царство на Тилрой.
Налагаше се да убие Кралицата-курва по-бързо и по-грубо, отколкото планираше. Нямаше време да изпита наслада от продължителното насилие. Щеше да довърши пред очите на момичето приятелката му, без да се двоуми много, както смазва черепа на плъх с лопата.
Недоносчето ще се опита да не гледа. Затова, освен че ще я завърже за фотьойла, ще трябва да закрепи главата й неподвижно и да залепи клепачите й, за да не може да ги затвори.
Можеше да си позволи риска да протака няколко минути, за да помъчи малко Лейлъни. После ще я остави завързана и ще запали къщата.
Когато си тръгва, ще й разкаже как е страдал брат й. Ще я попита къде е сега любящият Господ да я спаси. Ще я пита дали Бог в момента не е в почивка и не играе голф с ангелите или пък е легнал да подремне. Ще я остави на дима и пламъците. Ще я остави да крещи и никой няма да я чуе, освен дървените индианци.
През годините, докато беше подпомагал смъртта на мнозина, които желаеха или не желаеха да умрат, той беше открил, че звярът в него изпитва невероятно удовлетворение от насилието. И че убиването на невръстни деца е още по-вълнуващо от това на възрастни. Старческите домове бяха мрачни и скучни места за неговите занимания в сравнение с детските ясли. Не знаеше защо, но си беше вярно. Вярно за него, а значи наистина вярно. В края на краищата обективната истина не съществуваше, само лична и субективна. По-голямата част от етиците бяха съгласни, че никоя философия не е по-добра и не превъзхожда другите. Моралът не е научна категория. Моралът не съществува. Жизненият опит е по-важен и ти не можеш да съдиш постъпките на другите, щом си избрал съвсем различен от техния жизнен път. Ти одобряваш моето удоволствие от убиването на деца, а аз в замяна любезно признавам твоята страст към боулинга като нормално явление.
Нямаше да може да се наслади на по-дълго уединение с Ръката, каквото планираше, което си беше голямо разочарование. Той обаче беше в състояние да понесе подобно разочарование, имайки предвид сегашната бременност на Дупката и вероятността да роди две, три и дори повече копелета — още по-грозни и разкривени от Ръката и Куция. И те също щяха да изискват повече от света, отколкото могат да му дадат. Беше си осигурил достатъчно работа за следващата година. Нямаше да страда от липса на забавление, върховното удоволствие щеше да бъде негово.
Ръката примигна бавно и дойде в съзнание. Момичето още не можеше да се ориентира и беше объркано, а в това време Престън се подготвяше психически за неприятната задача да я пренесе през хартиения лабиринт до хола. Докосна я и потръпна. После я вдигна рязко от пода и я понесе през колоните от боклуци.
Телевизорът и фотьойлът си стояха на мястото, но подът сякаш беше използван за извършването на вуду магия: разпръснати птичи кости може би образуваха някаква многозначителна фигура; имаше кичури човешка коса, пили за нокти.
Кралицата-курва обаче я нямаше.
Завързана здраво и оставена в безсъзнание само за двайсет минути — двайсет минути! — които бяха необходими на Престън да отиде до Нънс Лейк и да се върне с Ръката, тази човешка развалина все пак беше успяла да обърка всичко. Но объркването на нещата беше единствената дарба, с която тя разполагаше.
