След като усети нечие присъствие, Лейлъни погледна назад. Радостта на лицето й при вида на вярната й приятелка беше неописуема. Мики никога нямаше да го забрави, дори и съдбата да й отредеше да живее петстотин години, дори и Господ да й отнемеше всичките спомени, когато остарее. Споменът за радостта на Лейлъни нямаше да я напусне и в мига на нейната смърт.
Когато откри, че Ръката не е във фотьойла, нито около телевизора, Престън започна да пали хартиения лабиринт.
Така или иначе плановете му включваха да я остави жива в последните минути, за да изпита мъчителен ужас, докато пламъците я поглъщат и докато димът изсмуква и последните глътки въздух от дробовете й. Бяха му отнели възможността да я помъчи, но все още му оставаше удоволствието да застане отвън на дъжда и да чува писъците й в горящата сграда.
Подредените вестници и списания бяха идеална храна за огъня. Целувката на газовата запалка предизвика бурен страстен отговор. Печатните издания бяха стегнато толкова здраво и плътно като тухли, че щяха да горят часове наред. Той подпали хартията из помещението поне на десетина места. Никога досега не беше убивал с огън, освен когато като момче беше измъчвал буболечки, като ги слагаше в буркан и хвърляше вътре запалени кибритени клечки. Огнените езици, облизващи лакомо стените, го накараха да се развълнува.
Веднага щом видя, че фотьойлът е празен, Престън забеляза, че мокрите стъпки на онова недоносче са се слели с неговите. Сега тръгна след тях, като се спираше за кратко на всеки няколко крачки, за да подпали тук и там стените на лабиринта.
Макар че нямаха време за това в момента, и двете тихо заплакаха. Корави момичета като Мики Б. и опасната малка мутантка рядко даваха воля на сълзите си.
Плачът попречи на Лейлъни да отреже със стъклото жицата, с която бяха завързани китките на Мики. Беше й необходимо не повече от половин минута, за да свърши работата и още толкова да си сложи шината на крака.
Когато отново бяха готови да вървят, навсякъде из тунела лумнаха пламъци. Огънят не се виждаше, но отражението му заигра по тавана като ярки хамелеони, мятащи опашки.
Не се бой от нищо. Така казваха сърфистите. Да, ама кога ли някой от тях е трябвало да се спасява, за да не бъде изгорен жив?
Върнаха се по пътя, по който бяха дошли. В същото време забелязаха мокрите стъпки и веднага се спогледаха: Престън щеше да последва следите така, както го беше сторила Мики.
Огънят постепенно се увеличаваше. Мики сложи ръка на гърба на Лейлъни и двете заедно забързаха, доколкото позволяваше роботизираният крак. Завиваха ту на ляво, ту на дясно, продължаваха на право, като се ръководеха от инстинкта си — той обаче ги отведе до задънен край.
Две от трите научни степени на Престън бяха по философия и следователно той беше изучавал много курсове по логика. Спомни си един от тях, който се занимаваше с логиката на лабиринтите. Когато тези триизмерни главоблъсканици бяха проектирани от учени математици или логици, които бяха вложили всичките си знания и умения, за да заблудят човек, резултатът обикновено приличаше на неразрешима математическа задача и трудно откриваем изход. Тогава доста голям процент от потърпевшите трябваше да бъдат извеждани от водачи. От друга страна, когато лабиринтът беше създаден не от математик или логик — от обикновен човечец като този — схемата винаги беше предсказуема и лесна за отгатване. Схемата често биваше продиктувана от инстинкта на създателя, а не от сложно планиране. Очевидно във всяка човешка психика беше заложена склонността да се следва опростена схема. Сигурно така бяха устроени пещерите и тунелите, в които беше живяло първото човешко семейство. Сигурно картата на най-ранното човешко жилище е запечатана дълбоко в гените ни. Престън никога не беше отделял кой знае колко време да размишлява върху това.
Макар и Жабата да не беше съвсем обикновен човек в буквалния смисъл на думата, но мисленето му не можеше да се сравнява с математиците от Харвард. След като го беше последвал веднъж през този лабиринт, сега Престън предполагаше, че и този е построен класически.
И така, следвайки схемата, която си спомня от следването си, той подпали хартиените купчини на различни места, като остави свободен само пътят за изхода си. По този начин, когато тънкият сивкав дим се проточи през тунелите (и скоро щеше да прерасне в гъст черен пушек) и докато горещината го накара да се изпоти, той стигна до задънения край, в който бяха попаднали Ръката и Кралицата — курва.
За малко щеше да ги подмине, защото бързаше. Двете се бяха свили в ъгъла, кашляха и мижаха през гъстия дим. Бяха уплашени от това, което щеше да последва.
Той пристъпи навътре в коридора, като ги принуди да отстъпят към края му. После запали огън от двете страни и се оттегли.
Също като в добрите стари времена — буболечки в буркан.
Когато огънят изведнъж лумна и се разрасна с чудовищна скорост, поли поиска да се втурне през лабиринта, сигурно си беше въобразила, че е някой супергерой.
Къртис я спря.
— Момичето е там — напомни му тя, сякаш е идиот, който е забравил защо са тук. — А и Кас и Ноа сигурно вече са навлезли прекалено навътре.
— Ти върви натам, откъдето дойдохме, преди димът да стене прекалено гъст и да не можем да различим знаците, които оставихме. — Той е белязал всеки ъгъл с червилото на Поли: ЯГОДОВ СКРЕЖ пишеше на кутията. — Аз ще открия другите.
— Ти? — каза Поли, която знае, че е извънземен, но въпреки това е само едно уязвимо малко момче. — Скъпи, ти няма да ходиш никъде сам. Изобщо няма да ходиш там.
— Не можеш да ме изплашиш, но ти обещавам, че и аз няма да те плаша.
— За какво говориш?
Той й показа нагледно, като престана да е Къртис Хамънд и прие не една от многото си форми в репертоара си, формата, в която е роден. Превъплъщение, което му позволява да се движи по-бързо и да има по-изострени сетива.
Нямаше да се изненада, ако поли припадне. Но в края на краищата тя е Спелкънфелтър. Макар и да се олюля, успя да запази самообладание.
— Света Дева Марио!
Мики не искаше да влиза в сблъсък с Престън Мадок, отчасти заради по-голямата му сила и отчасти заради запалката в ръката му. Сигурно щеше да се опита да запали дрехите им.
Пламъците постепенно поглъщаха стените на предната част на хартиения тунел. До една минута гладният огън щеше да стигне и до тях, щеше да създаде непроходима смъртоносна стена.
Димът се сгъстяваше с всяка следваща секунда. Тя и Лейлъни кашляха. Вече пареше в гърлото им. Скоро изобщо нямаше да могат да дишат, ако не легнат на пода. В мига, в който го стореха обаче, щяха да са обречени на неминуема смърт.
Мики се обърна към задната стена на задънения коридор и се опита да разкъса вестниците и списанията с нокти. Надяваше се да пробие проход в помещенията, които още не бяха обзети от пожара. Но хартията
