Част от високата двуметрова стена под него още не беше подпалена. Когато Ноа надзърна отгоре и протегна двете си ръце, Мики погледна към него. Вече не можеше да се диша и тя хриптеше. Лицето й беше на по-малко от половин метър от неговото. Дясната й страна беше обагрена със засъхнала съсирена кръв, косата й — също.
Без колебание Мики повдигна Лейлъни и Ноа забеляза, че това усилие й коства адски болки в главата.
Той сграбчи момичето и с напрегнати мускули го придърпа към себе си. Лейлъни гледаше да му помага колкото може, хванала се за лявото му рамо като удавник за сламка. Най-накрая, бутана отдолу и дърпана отгоре, Лейлъни се озова в тясното пространство между Ноа, хартиената стена и тавана.
Когато видя, че момичето пълзи, за да бъде подхванато от чакащата я от другата страна Кас, Ноа протегна ръце за Мики и тя последва примера на Лейлъни. Тежеше повече от него и нямаше кой да я бута отдолу. Но самата тя подскочи и се оттласна от пода — веднъж, два пъти, три пъти. Ноа почувства как хартията под него се разклати.
Сега затаи дъх не само за да не вдиша от дима, но и защото очакваше всеки момент стената да се срути. В резултат Мики или щеше да бъде погребана в горящия огнен чувал, или пък той, Кас и Лейлъни щяха да бъдат премазани.
Съзнавайки опасността, Мики бързо се изкачи до него и се промъкна към другата страна на стената.
От дясната му страна огнените езици се бяха приближили с трийсетина сантиметра.
Докато пълзеше назад, Ноа си удари главата в стената. Хартиената маса под него трепна и той замръзна на място. После благополучно слезе при останалите.
Бяха в безопасност колкото пътниците на „Титаник“, колкото жителите на Хирошима или нещастниците в ада.
Спасителната операция беше отнела не повече от минута и половина, но през това време ситуацията значително се беше влошила. Предната част на лабиринта беше почерняла и изпепелена. Червените огнени вени пулсираха из тази чернота, изгасваха и отстъпваха място на все нови и нови пламъци. Въздухът беше натежал, повече от надвисналата зловеща опасност, отколкото от дима. Беше бременен с внушителни злонамерени сили, които напираха и скоро щяха да се отприщят. Почернели страници от стари списания се рееха из пространството като хищни морски скатове, търсещи плячката си. А отгоре се носеха многобройни пасажи от светещи малки рибки, някои от които изгасваха при сблъсъка си със стената, а други разпалваха големи пламъци. Още имаха достатъчно храна и дрехите под тях не ги блазнеха. Горещината предизвикваше обилно потене. От нея устните на Ноа се напукаха, а устата му пресъхна.
Всички кашляха и хриптяха, плюеха черна и сива слуз.
— Да се махаме оттук! — отсече Кас и ги поведе навън.
Последен в колоната, с изваден трийсет и осемкалибров револвер в случай, че Мадок още е жив и не се е примирил с положението, Ноа се ориентира към задната част на сградата, откъдето бяха дошли. Може би там щяха да открият свободен от огъня проход.
Движещ се през тунелите на лабиринта, сякаш изследваше гънките на човешкия мозък, Престън избра своя маршрут според идеята за класическата схема, закодирана в човешките гени. Може би Жабата въпреки всичките си странности не беше обикновен — по-скоро по-низше от човека създание. Или може би Престън беше забравил наученото преди десетки години по логика, защото по всичко личеше, че не може да намери изхода. Подозираше, че се върти в кръг.
Причината за това със сигурност беше раната от куршум, която постепенно изстискваше силите му, или задименият въздух, но не и отслабналата му памет или високият интелект на Жабата. Черната дупка непрекъснато се тревожеше за влошаващото се качество на въздуха на планетата, дължащо се на употребата на скари, на автомобилните газове, дезодорантите и така нататък. Въздухът тук беше станал по-отвратителен от този в морга. Сигурно съдържаше повече химически токсини, отколкото Дупката съхраняваше в арсенала си от наркотици. Тя, добрата стара дупка, понякога смесваше по две и повече психотропни вещества. Престън започваше да изпада в халюцинации, породени от отровните изпарения на печатарските мастила. Горещината и димът още повече влошаваха състоянието му. Изпълненото със статуи на индианци и с дим помещение беше заприличало на ориенталска стая за смъркане на опиум, макар миризмата да не беше толкова приятна, а нямаше и наргилета. С всяка следваща крачка той ставаше все по-слаб.
Опита се да определи кои от тези колони са подредени пред външната стена, защото зад тях се намираха и затрупаните прозорци на къщата. Прозорци, през които минаваше пътят му за бягство и зад които имаше чист въздух. За нещастие не можеше да се концентрира дълго. В едни миг търсеше трескаво скритите прозорци, а в следващия вече се олюляваше пред плетеницата от проходи и проходчета, ругаеше и плюеше върху обувките си. Плюнка. Отвратително. Човешкото тяло съдържаше толкова много течности. Гнусни течности. Доповръща му се… но после изведнъж съзнанието му регистрира, че обикаля сред горящите стени не в търсене на прозорци, а на проклетите потайни извънземни, които го бяха водили за носа години наред.
През по-голямата част от живота си на него не му беше необходимо да вярва в превъзхождащия свръхестествен интелект. Вярваше, че собственият му интелект превъзхожда всички останали. Но той беше дълбок мислител и философ. Толкова уважаваше онези учени, които бяха убедени, че светът е оформен — и може да бъде преоформен — от учени, от силата на елита. От онези, чиято стойност и полза за обществото бяха от изключителна и несравнима важност. Преди пет години, когато разбра, че някои квантови физици и молекулярни биолози са започнали да вярват, че хората не са сами във вселената, удобният му мироглед беше разклатен из основи. Не можеше просто така да свие рамене и да продължи да убива. Да, той продължи да убива, но не и сляпо както досега. Не можеше да приеме, че Бог е създал света, защото подобна хипотеза беше прекалено банална и ограничена. Такава хипотеза възраждаше отново схващането за добро и зло, правилно и неправилно — категории, от които посветената общност на етиците утилитаристи до голяма степен беше успяла да прочисти обществото. Свят, създаден от превъзхождащ интелект, изпълващ човешкия живот със смисъл и значение. Престън Мадок не искаше да живее в такъв свят. Той отхвърляше такъв свят, защото винаги е бил и щеше да бъде господар на вярата си, единствен съдник на действията си.
За щастие в разгара на интелектуалната си криза, Престън се беше натъкна на ценен цитат от Франсис Крик, един от учените, спечелил Нобелова награда за откриването на двойната структура на ДНК. По време на собствената си криза Крик беше достигнал момент, в който вече не вярваше, че еволюцията в природата чрез естествения подбор може да бъде обяснена по научен път. Животът на молекулярно равнище беше толкова сложен и заплетен, че беше убедил Крик (също почитател на версията за Божието сътворение), че всяка земна форма на живот — флората, фауната и цялата екосистема — са създадени не от Бог, а от извънземна раса, надарена с труден за проумяване от човека върховен интелект и сили. Раса, която сигурно беше създала и вселената.
Извънземни.
Извънземни творци на света.
Загадъчни извънземни творци на света.
Ако тази теория напълно удовлетворяваше Франсис Крик, Нобеловия лауреат, тогава тя беше достатъчно достоверна и за Престън Клавдий Мадок. Извънземните създатели на света едва ли биха се интересували как постъпват с живота си техните създания в морален план. Не повече, отколкото едно хлапе се интересува какво правят мравките в мравуняка.
Всъщност Престън имаше своя теория, която обясняваше защо извънземна раса с върховен интелект и сили ще иска да прескача из вселената, да създава различни светове и да ги засажда с най-различни форми на живот, интелигентни или не. Теорията му беше добра.
Той знаеше, че е добра, дори гениална, но докато стоеше тук и плюеше върху обувките си, не можеше да си спомни нито дума от нея.
Да плюе върху обувките си? Отвратително.
Не трябваше сега да е тук и да плюе върху обувките си. Не беше открил още прозорец. Прозорците в
