която и да е къща се поставяха по определена класическа схема, датираща още от Каменната ера и заложена генетично в човека. Значи би трябвало да ги открие лесно дори и в този странен салон.
Прозорци. Скрити прозорци. Да открие един от тези загадъчни скрити прозорци. Сигурно зад проклетия прозорец ще го чака някое извънземно, ухилено до уши със зелената си физиономия на създател на светове.
Той знаеше какъв е номерът им. Знаеше за тях. Перверзна шайка интелигентни и свръхспособни дъртаци.
Теорията му — да, сега си я спомни — беше гениална. Според нея те създаваха светове и ги напълваха с живот, защото се кефеха на страданията на създадените от тях създания. Кефеха се не непременно в смисъл, че изпитваха оргазъм. Тази теория беше брилянтна, не ексцентрична. Те ни бяха създали да умрем, да мрем с десетки милиарди през вековете, защото имаха някаква полза от нашата смърт, тя им даваше нещо ново. Сигурно се получаваше някаква форма на енергия, генерирана всеки път, когато някое създание предаваше дух. Енергия, която човекът не беше в състояние да улови и да използва, но с която те захранваха своите космически кораби и тостери. Или която лично абсорбираха, за да си осигурят вече живот. О, та те бяха върховните утилитаристи, етични във всичките си дела, създаващи ни, за да ни използват. И използваха всеки от нас пълноценно, стопроцентово. Никой не си отиваше напразно.
Това беше нещо повече от труда на Франсис Крик и на всички Нобелови лауреати взети заедно. Нобеловата академия щеше да му даде не само жадуваната награда, но и цяла Швеция, ако можеше да докаже аргументирано теорията си.
В търсене на потвърждение за научната си хипотеза Престън беше прекарал последните четири и половина години, като сновеше из страната — от едно предполагаемо място на забелязано НЛО, до друго. Срещаше се с перковци, които твърдяха, че са отвличани от извънземните. Навсякъде — от Арканзас до Сиатъл, от високите планини до плодородните равнини — той отиваше и изпитваше желание да бъде всмукан от левитиращ лъч, за да докаже теорията си за невероятно интелигентните създатели на светове на самите тях, на извънземните, облечени в работни комбинезони и със сламени шапки на главите. Затова беше дошъл в Нънс Лейк, но отново беше разочарован. А сега търсеше прозорец и плюеше в скута си.
Да плюе в скута си? Какъв гнусен акт. След малко сигурно ще започне да пикае в панталоните си. А може и вече да се беше изпикал.
Колкото и взискателен и префинен да беше, сега седеше в този странен ъгъл на това странно място и непрекъснато плюеше черна слуз в краката си. Също така мърмореше на глас за теорията си. Дълбоко унизен от себе си, от поведението си на пропаднал пияница, той обаче не млъкна, защото в края на краищата интелектуалният анализ и философските размишления бяха естеството на неговата работа. Той се занимаваше с това. Той беше това. Анализатор, мислител, убиец. Единствено може би трябваше да го притеснява, че си говори сам на висок глас… но после разбра, че изобщо не е сам.
Имаше компания.
Димът се отмести като сив отлив и въздухът се проясни. И в това внезапно прояснение се появи гостът с необикновен външен вид. Беше с размерите на Ръката, но не беше Ръката. Не приличаше на нищо, което Престън беше виждал или сънувал досега. С котешки черти, но не котка. С кучешки форми, но не куче. Покрито с лъскава бяла козина. Но козината на места изглеждаше като пера. Да, определено имаше и козина, и пера — но в определен смисъл нито едно от двете. Кръгли и златисти очи, големи като чаени чаши. Блестящи и светещи очи, които въпреки красотата си всяваха у него страх, макар и да разбираше, че гостът няма намерение да го нарани.
Когато заговори, гласът му беше на невръстно момче. Не беше очаквал подобно нещо. Очевидно съществото беше слушало бълнуванията му, защото каза:
— Теорията има един недостатък. Ако извънземни с непостижим разум бяха създали този свят и всичко на него — кой тогава е създал извънземните?
Отговорът не беше известен на Престън. Не му остана нищо друго, освен отново да изплюе чернилката.
Сивата вълна отново запълни въздуха около него и посетителят изчезна в мрака. Разтвори се и се превърна в бяло петно. Накрая погледна назад и златистите му очи проблеснаха.
Престън почувства някаква незапълнима загуба от изчезването на съществото.
Нещото, разбира се, беше плод на въображението му, рожба на загубата на кръв и на интоксикацията с отровен дим. Плодовете на въображението обаче рядко можеха да говорят. А това му беше говорило, макар че вече не си спомня какво му беше казало.
Светлината на пожара беше замъглена от сгъстяващия се сив пушек. Прекалено много наргилета се пушеха тук, в този странен салон.
Някъде отдалеч се донесе един отчетлив звук: хр-р-р-яс. После отново: хр-р-р-р-яс. Като гигантски плочки на домино, падащи една върху друга в забавен каданс. Зловещо.
Почувства, че смъртта наближава. И никакъв въздух, само сажди в дробовете му.
Престън Мадок изкрещя ужасен. Съзнаваше, че е дошло времето да даде енергия за захранването на извънземния космически кораб.
Хр-р-р-р-яс…
Последен в колоната, движеща се към задната веранда, към огъня, който не гореше одеве, Ноа притеснено погледна назад към черния въздух и реещите се овъглени страници, назад към стадата малки светещи рибки. И видя една черна вълна-цунами да се носи из тунела. Извика колкото сили имаше, както беше изкрещял, когато леля му Лили стреля по него преди много години.
Хр-р-р-р-яс…
Стените на лабиринта падаха, купчини с подвързани вестници и друг боклук се срутваха като във верижна реакция.
Хр-р-р-р-яс…
При третия трясък подът се разклати. Всичко свърши, но само засега. Цунамито продължи да се приближава към тях, гъста димна вълна, която заглушаваше дори огъня.
— Долу! — изкрещя Ноа.
Не можеха да избягат. Можеха само да легнат на пода и да се надяват, че ще им остане въздух за дишане.
И ето ги на пода. Господи, тъмно е като в пещера или в шахта. И само един тънък слой с чист въздух остана под гъстата черна пелена. Но слоят изтънява още повече и въздухът става все по-изгарящ. Накрая не остава изобщо никакъв въздух и тогава…
Черният прилив спира, разтваря се встрани от тях и изведнъж въздухът става невероятно чист, има вкус на пролетна гора и изобщо не нагарча. Димното цунами продължава да се носи срещу тях и над тях, но те остават сякаш в някакъв балон, изолиран от саждите.
И от чернилката излиза същество, от чиято красота може да ти спре сърцето. Ноа без колебание би паднал на колене пред него, ако вече не лежеше на пода. Бяло като чиста зимна мантия, създанието мина невредимо и неопетнено от димната буря. Огромните светещи златисти очи, които би трябвало да изплашат Ноа с тяхната странност и прямота, внушават чувство за спокойствие и мир. Той е обзет от усещането, че гостът е надникнал в дълбините на душата му, както никой досега не е успял. И видяното не го е разстроило, а зарадвало. Никакъв ужас и страх не го притесняват. Само може би известно страхопочитание, но и радост, на каквато не е знаел, че е способен. Радост, че целият му живот държан до момента скътан в гърдите му, сега е пуснат на свобода, на воля.
Той бавно се изправи на крака и погледна изумено към Кас… Мики… Лейлъни. Те бяха обзети от същите чувства. Миг на абсолютно вълшебство, миг, в който гълъбите отлитат в небето. Но не гълъби, а Ноа полита на крилете на вътрешната наслада.
Очарователното същество е пристигнало тихо като леопард, но сега застава като човек. Не е по-високо от Лейлъни, която той приближава и заговаря, невероятно, но с момчешки глас. Всъщност това беше гласът на Къртис Хамънд.
— Ти продължаваш да сияеш, Лейлъни Клонк.
