Кучето се взира в нещо, намиращо се в непрогледната тъмнина под големия камион. Вместо да изръмжи отново, то поглежда към момчето и изскимтява умолително.
Момчето се доверява на инстинкта на брата си по съдба и коленичи. Навежда се и също се взира в плътната тъмнина, но не вижда нищо, освен колелата на камиона от двете страни.
Тогава някакво движение привлича вниманието му. Не е под камиона, а до него, в пространството между местата за паркиране. Чифт каубойски ботуши и сини джинси. Някой ходи покрай ремаркето и се приближава към тях.
Най-вероятно това е обикновен шофьор, който не знае нищо за лова, извършващ се дискретно, но с голям размах из целия Запад, и чиято крайна цел е момчето. Сигурно е вечерял и сега се връща с пълен с кафе термос, готов да поеме по пътя си отново.
Вижда се втори чифт ботуши. Двама мъже, не един. Никой от тях не говори, сома вървят целенасочено.
Сигурно са обикновени шофьори, но може и да не са.
Невръстния беглец се просва на земята и пропълзява под ремаркето на камиона. Кучето се скрива при него. Притискат се един в друг и само погледите им проследяват ботушите. Момчето с изненада установява, че подобни ситуации се срещат предимно в приключенските и екшън филмите, които той много обича.
В интерес на истината сегашното вълнение е по-различно от онова, което изпитва, докато се потапя в авантюристичните истории чрез страниците на книгите. Младите герои — като се започне от „Островът на съкровищата“ и се свърши с „Оливър Туист“ — накрая винаги остават живи, никой не ги изкормва, обезглавява, не откъсва крайниците им, не ги обезобразява. А него това го чака, ако го хванат, и той ясно го съзнава. Вълнението му е съпроводено с изнервеност, каквато Хъкълбери Фин никога не е чувствал. Но така или иначе той е само едно момче и природата го е програмирала да се вълнува от събития, които са предизвикателство за неговия кураж, изобретателност и сила.
Двамата мъже стигат до задната част на ремаркето. Спират се, очевидно оглеждат паркинга. Може би не се сещат къде са оставили камиона си. Продължават да мълчат, сякаш се ослушват за звуци, които само родените ловци могат да уловят и правилно да изтълкуват.
Въпреки че е тичал доста и въпреки топлата нощ кучето не е изплезило език. Само лежи неподвижно до господаря си.
„Добро куче“.
Ветрецът, освен че с пустинните аромати носи носталгия и напомня на момчето за родния дом, измита всичко по асфалта. Довява боклуци, пръст, парчета суха трева към двамата бегълци. Смачкано парче хартия се търкаля свободно по настилката и спира до единия от ботушите. Светлината от лампите на паркинга е достатъчно ярка, за да забележи момчето, че хартийката не е боклук, а петдоларова банкнота.
Ако непознатият се наведе да вземе парите, той може да погледне под камиона…
Не. Дори и мъжът да коленичи, а не само да се наведе, той ще бъде много по-високо от дъното на ремаркето. Няма да може да забележи безформените силуети на момчето и кучето, които треперят в сянката на камиона.
Банкнотата се олюлява около ботуша, полита по-нататък… и се приземява под камиона.
Момчето не вижда в тъмнината къде е хартийката. То е съсредоточило цялото си внимание върху двата чифта каубойски ботуши.
Със сигурност поне единият от двамата мъже ще се опита да намери петте долара.
В повечето приключенски книги, а и в тези за възрастни, авантюрата винаги е свързана с някакво съкровище. Този свят се върти около парите и златото. Един пират с дървен крак беше казал тези думи в някоя от книгите.
Но нито единият, нито другият, изглежда, не проявяват интерес към смачканата банкнота. Те продължават напред и се отдалечават от камиона.
Вероятността никой от двамата да не е забелязал парите е много малка. Щом пет долара не им правят впечатление, те са разкрили истинската си същност. Трескаво търсят нещо много по-важно от съкровище и с нищо не си отклоняват вниманието.
Двамата мъже продължават на запад — по посока на автовоза с джиповете.
Момчето и кучето пропълзяват още по-навътре под камиона, след което излизат от скривалището си и се озовават на мястото, на което забелязаха преди малко ботушите.
Кучето е уловило малкото съкровище, довято от пустинния вятър — в устата си държи петдоларовата банкнота.
„Добро куче“.
Момчето взима банкнотата, сгъва я и я прибира в джоба на джинсите си.
С оскъдните си финансови средства няма да стигнат далеч, а и не могат да чакат само на вятъра да им носи пари. Засега обаче неудобството да извършват нова кражба им е спестено.
Сигурно кучетата не чувстват неудобство и унижение. Момчето никога преди не е имало куче. Знае за характера им само от филмите, книгите и няколкото случайни срещи с тях.
Това четириного създание, вече е изплезило език, защото е безопасно, сякаш е доволно от похвалата. То е едно простодушно животно, което живее по законите на дивата природа.
Но щом са станали братя, ще се променят. За съжаление кучето ще започне да усеща унижението и опасната близост на смъртта като господаря си. А момчето си мисли в момента, че по време на отчаяния си самотен и вероятно дълъг полет към свободата ще трябва да се пази да не добие много от кучешките черти, да стане суров и да действа необмислено и импулсивно.
Песът вдига крак и се изпикава на асфалта.
Момчето си казва, че този навик никога няма да усвои, без значение до каква степен кучето ще го накара да подивее.
По-добре да тръгват.
Двамата мълчаливи мъже, които се насочиха към автовоза, сигурно не са единствените издирвачи в тази тревожна нощ.
Промъквайки се зад камионите и избягвайки откритите площадки на паркинга, той и кучето избират да вървят по непрекия път. Сякаш трябва да преминат през сложен лабиринт, за да стигнат до светещите неонови реклами.
Движението му дава увереност, а увереността е изключително важна за успешната маскировка. Освен това движението създава объркване. Още една от мъдростите на майка му.
Да си сред хора също помага. Тълпата отвлича вниманието на врага — не много, но понякога достатъчно — и дава на беглеца прикритие, зад което той с малко късмет може да мине незабелязано.
До паркинга за камиони е разположен този за леки коли. Тук момчето е по-изложено на показ, отколкото сред мастодонтите с мотори.
Движи се по-бързо и по-смело, вървейки право към „голямото разнообразие на услуги“, които се предоставят в цял комплекс сгради, намиращи се по-навътре от магистралата, от сервиза и бензиностанцията.
Зад стъклените витрини на закусвалнята различни хора, тръгнали на път, се хранят. Те напомнят на момчето колко време е минало, откакто е изяло студения чийзбургер в експлоръра.
Кучето също е гладно и изскимтява.
Оставят горещата нощ и влизат в прохладния ресторант, потапят се в приятните и апетитни миризми, които още повече засилват вълчия им глад. Момчето се хваща, че се усмихва като кучето.
Кучето, а не усмивката, привлича вниманието на униформена жена, застанала при едно гише с табела УПРАВИТЕЛ. Тя е дребна, красива и говори с комичен акцент, но в същото време изглежда внушително като затворнически надзирател, когато застава на пътя му.
— Душице моя, признавам, че това не е петзвездно заведение, но въпреки това не позволяваме на разни боси и космати твари да влизат, колкото и симпатични да са те.
Момчето нито е босо, нито космато. След кратко объркване то осъзнава, че жената говори за кучето. Грешка. Нахълта в ресторанта заедно с кучето и привлече вниманието към себе си, а точно сега не може да си го позволи.
— Извинете, госпожо — отвръща.
Връща се към външната врата, следван от разочарованото куче. Всички погледи са обърнати към тях.
