— Мляко.
Обикновено нищо не вбесяваше повече Мики от това някой да й нарежда какво да прави и какво да пие. Но никой досега не й беше казвал, че изборът й за живота не е най-верният и че ще оплеска и оставащите й години, ако не внимава. Никой не й беше казвал с такава прямота, че има проблем с алкохола, проблем с възгледите за света, проблем с мотивацията и проблем с мъжете. Преди време сегашното мърморене на Лейлъни за млякото щеше да предизвика гнева й, и то не заради всичките изредени проблеми, а дори само заради малка част от тях.
През последната година обаче Мики беше прекарала доста часове да се самоанализира. Обстоятелствата й бяха дали достатъчно време и тя не можа да избегне да надникне и в най-мрачните кътчета на душата си. До този момент дълго се беше съпротивлявала срещу подобни проникновения, може би от страх, че дълбоко в себе си ще открие някоя обитавана от духове къща. В тази къща според нея можеше да има всякакви зловещи създания, от обикновени призраци до гоблини и чудовища. Е, добре, ще открие няколко чудовища, какво пък толкова. Но повече я притесняваше друго — че в тази нейна къща на душата доста стаи бяха изоставени, неотоплени и прашни, без мебели. Още от детството й основната й защита срещу жестокостите на живота бяха гневът и упоритостта. Тя се възприемаше като самотен рицар- бранител на замъка, който неуморно бди от кулата и е във война с целия свят. Но постоянното състояние на войнственост и бойна готовност отблъскваше приятелите от нея, както и враговете. И в действителност това й попречи да почувства пълноценно живота, който можеше и да заеме тези празни стаи с приятни спомени, за да балансира лошото, затворено в другите килии.
В стремежа си да запази емоциите си и да оцелее като човешко същество, в последно време доста се стараеше да не вади на показ яда и ината си. Затова сега лесно се примири:
— Само мляко, лельо Джен.
Тази вечер въпросът не беше за Мики Белсонг, за това какво иска тя или дали се самоунищожава или не, дали ще може да върне нормалния си живот и да го извади от пожара, в който сама го беше захвърлила. Тази вечер въпросът беше за Лейлъни Клонк (ако момичето не беше в центъра на вниманието изобщо през целия ден). Мики не си спомняше досега да е била толкова заинтригувана от някой друг, освен от себе си.
Нуждата да пийне бренди беше като естествена ответна реакция на стресовия й сблъсък със Синсемила. През годините алкохолът се беше превърнал в неотменна част от арсенала й. Беше също толкова полезен от отчуждаването й и усамотяването й, колкото гнева и дебелокожието. Дори прекалено полезен.
Дженива си седна и каза:
— Е, Мики, ще имаме ли щастието скоро да излезем на барбекю заедно със съседите?
— Тази жена е или ненормална, или се е напушила с лула като индиански шаман от племето навахо.
Лейлъни набоде парче пай с вилицата си и се намеси:
— Всъщност и едното, и другото. Не е луда. Казах ти — тази вечер е на твърд кокаин и халюциногенни гъби, подправени с чара на откачалка, който е запазена марка на Синсемила.
Мики вече нямаше апетит. Остави пая недокоснат.
— Тя наистина ли е била в лудница?
— Казах ти вчера. Разтърсиха я шестстотин волта…
— Ти каза петдесет или сто хиляди.
— Боже, та аз да не съм била там да измервам електричеството и да гледам скалата на приборите. Нали нямаш нищо против да използвам леки художествени украси.
— Къде са я държали?
— Тогава живеехме в Сан Франциско.
— Кога?
— Преди повече от две години. Бях навършила седем и карах осмата си година.
— При кого живя, докато тя беше в болница?
— При доктор Смърт. По това време вече бяха заедно от четири години и половина. Краставите магарета се надушват. Както и да е. Психиатрите пуснаха деветстотин волта през главата на бедната Синсемила, ако искаш можеш да провериш цифрите, но това изобщо не й помогна. Докато са унищожавали лудостта от мозъка й, сигурно са оставили без електричество половин Калифорния. Страхотен пай, госпожо Ди!
— Благодаря, скъпа. По рецептата на Марта Стюарт е. Не че ми я даде лично. От телевизията я записах.
— За Бога, Лейлъни, майка ти винаги ли е такава? — попита Мики. — Така както я видях преди малко?
— Не, не. Понякога е направо нетърпима.
— Не е смешно, Лейлъни.
— Грешиш, адски е весело.
— Тази жена е истинска напаст.
— Ако трябва да съм искрена — Лейлъни сложи ново парче пай в устата си, докато говореше, — милата ми майчица невинаги е друсана до припадък, както има честта да я видиш. Пази си дрогата за по-особени случаи — рождени дни, годишнини… Когато луната е в седмата фаза, Юпитер е на една линия с Марс, всякакви подобни поводи. Повечето пъти е доволна и като си вземе джойнт или някакви по-леки психотропни таблетки. В някои дни дори е спокойна и с ясно съзнание, но тогава я наляга депресията.
Мики направи забележка:
— Ще престанеш ли да се тъпчеш, докато разговаряш с мен?
— Мога да говоря и като си хапвам пая, дори ида не е възпитано. Не съм се оригвала цяла вечер, а все пак трябва да покажа някакви „добри“ обноски. Няма да си оставя пая. Старата Синсемила не би могла да приготви толкова вкусно нещо дори и от това да зависеше животът й. Не че често е изправена пред дилемата „пая или смъртта“.
— Какви неща приготвя майка ти? — попита я Дженива.
— Веднъж направи пай с червеи. Тогава се беше запалила на вълна естествени храни до такава степен, че разшири обхвата на „естествени“ до залети с шоколад мравки, мариновани охлюви и протеин от размазани хлебарки. Паят от червеи беше капак на всичко. Убедена съм, че рецептата не беше на Марта Стюарт.
Мики изпи набързо кафето си, сякаш спешно й беше необходимо да се разсъни. Ръцете й трепереха. Чашата и чинийката дрънчаха, когато ги остави на масата.
— Лейлъни, не можеш да продължиш да живееш при нея.
— С кого?
— Със старата Синсемила. С кого другиго? Както казват, когато изпратят някого в психиатрията — тя е опасна за самата себе си и за другите.
— За себе си със сигурност е опасна — съгласи се Лейлъни. — Но за другите не толкова.
— Тя беше опасна за мен в двора, с тези викове за вещици и кучки и докато нареждаше, че не съм й господар.
Дженива стана, за да вземе каната от кафе-машината, и наля на Мики.
— Може би това ще те успокои, скъпа.
Лейлъни остави на масата вилицата, след като беше омела парчето пай.
— Старата Синсемила само те изплаши, нищо повече. Тя може да е страшна колкото Франкенщайн, Голямата птица и Дракула, взети заедно, но не е опасна. Или поне докато моят псевдобаща я снабдява редовно с наркотици. Ако изпадне в абстиненция, тя ще е ужас за всички ни.
— На мен Голямата птица не ми изглежда страшна, само ме нервира — обади се Дженива, след като допълни и своята чаша.
— О, госпожо Ди, не съм съгласна с теб. Хората, които се обличат в костюми на ужасни птици и не виждаш лицата им — те са по-страшни, отколкото да спиш с ядрена бомба под леглото.
— Престани — каза рязко Мики. Гласът й беше отчаян и умоляващ. — Само престани, моля те.
Лейлъни се престори на изненадана.
— Какво да престана?
