Усмихнатата сервитьорка. Касиерката от касата го гледа зад очила с половин стъкла. Един клиент си плаща сметката.
Никой от тези хора не му изглежда подозрителен и никой не прилича на неговите неуморни преследвачи. За щастие тази грешка няма да му струва живота.
Отново е навън. Казва на кучето да седне. Животното се подчинява и сяда до вратата на закусвалнята. Момчето се навежда над него, почесва го зад ухото, погалва го и добавя:
— Ти чакай тук, сега ще се върна. С храна.
До тях се появява някакъв мъж — висок, с лъскава черна брада. Носи зелена шапка. Не е клиентът, който плащаше на касата, а друг, който влиза в ресторанта.
— Чудесен опашатко си имаш — казва той. Кучето сякаш го разбира и радостно маха с опашка. — Как се казва?
— Кътис Хамънд — отвръща след известно колебание момчето, използвайки името на връстника си, с чиито дрехи е облечено. Пита се обаче дали е постъпило правилно.
Къртис Хамънд и родителите ум бяха убити преди по-малко от двадесет и четири часа. Ако властите в Колорадо са разбрали, че пожарът в къщата е бил умишлен и ако аутопсията е показала, че трите жертви са били нападнати жестоко и може би измъчвани, били са убити, преди да започне пожарът, тогава имената на убитите със сигурност са били съобщени по новините по телевизията или радиото.
Брадатият шофьор (който може да е наистина шофьор, но може и да е пратеникът на смъртта) не показва с нищо, че името му е познато.
— Къртис Хамънд. Доста странно име за куче — отвръща той.
— А, да. Моето куче. — Момчето се чувства глупаво, задето не е съобразило в началото. Изобщо не му е хрумвало досега да даде име на четириногия си спътник. Мисли си, че когато се сприятели още повече с животното, не просто ще му даде име, а ще отгатне истинското му. И тъй като в момента не му идва на ум нищо друго, то почесва кучето зад ухото отново и отговаря:
— Казва се Стария Жълтьо.
Озадачен, шофьорът вирва глава.
— Майтапиш ли се, приятелю?
— Не, сър. Че защо ще го правя?
— И какъв е смисълът да наричаш това прекрасно създание Стария Жълтьо, след като по него няма нито един жълт косъм.
Засрамено, момчето се опитва да запази самообладание.
— Е, цветът няма нищо общо. Името ни харесва, защото това тук е най-доброто старо куче, също като Стария Жълтьо от филмите.
— Не точно — шофьорът не е съгласен. — Стария Жълтьо е мъжкар. Тази симпатична черно-бяла госпожица тук сигурно е объркана, че се обръщат към нея с мъжко име с чужд цвят.
Досега момчето не се е замисляло за пола на кучето. „Глупак, глупак, глупак“.
Спомня си съвета на майка си, че за да минеш за друг човек, трябва да изглеждаш и говориш уверено. Увереност преди всичко, защото съмнението и колебанието отслабват маскировката. Не трябва да позволява да бъде надвит от последните наблюдения на мъжа.
— О, ние го смятаме за женско име — обяснява му момчето, все още изнервено, но приятно впечатлено от растящата лекота и увереност, които се усилват още повече, когато поглежда към кучето вместо към събеседника си. — Всяко куче може да бъде кръстено Жълтьо.
— Явно е така. И аз ще взема да си купя женска котка и да я кръстя Роувър.
В движението на този висок и солиден мъж няма нищо злобно, никаква мнителност или подозрение в сините му очи. Прилича на Дядо Коледа.
Въпреки това момчето стои нащрек и му се иска шофьорът да си тръгне, но не може да се сети как да го отпрати.
— Къде са родителите ти, синко? — пита го мъжът.
— С татко съм. Той купува вътре храна за из път. Не пускат кучето да влезе, така че…
Шофьорът поглежда към боксовете на сервиза и тихите коли на паркинга, след което продължава:
— Не е хубаво да се мотаеш тук, синко. На света има всякакви хора, а някои от тях е по-добре да не срещаш по тъмните кътчета на паркинга.
— Да, знам за тях.
Кучето леко се поизправя и наостря уши, сякаш за да покаже, че също е добре информирано за тези типове.
Шофьорът се усмихва и погалва четириногата госпожица по главата.
— Гледам, че вие със Стария Жълтьо тук може да похапнете в безопасност.
— Тя е много добър пазач — уверява го момчето.
— Само не се отдалечавайте — предупреждава ги. Той подръпва козирката както учтивите каубои по филмите своите сомбреро. Леко докосва шапката, което е знакът на уважение към дамите и другите почетни граждани. Най-накрая влиза в ресторанта.
Момчето го наблюдава през стъклената врата. Управителката го посреща и го придружава до една от масите. За щастие той е настанен с гръб към входа. Без да сваля шапката от главата си, мъжът по всичко личи е очарован от вкусните неща, предлагани в менюто.
— Стой тук, момиче. Ей сега ще се върна — каза момчето на кучето.
Животното тихо изскимтява, сякаш е разбрало думите.
Навън на огромния паркинг, където тъмножълтите конуси от лампите се редуват с тунелите от мрак, няма никакви признаци за присъствието на двамата мълчаливи мъже, на които пет долара на земята не им правят впечатление.
Рано или късно те ще се върна тук, ще претърсят закусвалнята, местността около мотела и навсякъде другаде, където ги отведе подозрението им. Нищо че вече са търсили тук. И ако не са онези двамата, други двама ще го сторят. Или четирима. Или цели кохорти.
По-добре да тръгваме.
Глава 11
Щедро големи парчета от домашно приготвен ябълков пай. Обикновени бели чинии, купени от „Сиърс“. Жълти пластмасови поставки от „Уолмарт“. Излъчващите домашен уют пламъчета на трите свещи, взети заедно с още двайсет и една като тях в „пакет за икономия на електричество“, закупен с намаление от магазина.
Тази скромна сцена от кухненската маса на Дженива беше свеж полъх на реалността, която изчисти мъглата от ирационалност и липса на здрава логика от срещата на Мики със Синсемила. В интерес на истината контрастът между Дженива, която лъскаше до блясък с кърпата и без това вече измитите вилици за десерти, преди да ги постави на масата, и танцуващата странен валс с луната Синсемила беше не прояснение, а по-скоро внезапно потапяне във водите на арктическо море.
Що за свят беше това, щом животът й с леля Джен се беше превърнал в критерий за нормалност?
— Кафе? — попита Дженива.
— Ъ, да.
— Горещо или студено?
— Горещо. Но го смеси — отвърна Мики.
— С какво да го смеся, скъпа?
— С бренди и мляко.
Лейлъни, която не искаше кафе, веднага отговори в качеството си на самоназначил се блюстител за трезвостта на Мишелина Белсонг:
— С мляко.
— С бренди, мляко и мляко — потвърди леля Джен сложната поръчка на Мики и започна да налива кафето.
— Оф, налей ми поне малко ликьор — каза примирено Мики.
Лейлъни обаче отново настоя:
