— Да, сега разбирам защо. Но сигурно си даваш сметка, че ще те пипам още нещо.
— Да, знам. — Момичето се вторачи в чинията си.
Леля Джен плачливо изрече:
— Във филмите никога не става толкова лошо.
А Мики попита Лейлъни:
— Той ли уби брат ти Лукипела?
— Да.
Глава 12
В Ресторанта, който можеше да обслужва най-малко триста души, без кучето момчето се промъкна покрай управителката.
Докато се движи, бързо се оглежда и забелязва само няколко деца, които са дошли с родителите си. Надяваше се да има повече деца, много деца, за да го открият по-трудно лошите, ако влязат тук.
Отбягва масите и се отправя директно към плота, на който са заети по-малко от половината места.
Качва се на една табуретка и гледа как двама от готвачите въртят някакви тигани. Пържат бекон, хамбургери и яйца.
Сякаш вече кучето му е предало част от навиците си, на момчето му потичат лигите и то преглъща тежко.
— Какво мога да направя за теб, момче? — пита го сервитьорката.
Тя е внушителна, колкото висока, толкова и широка. Гърдите й са като големи пухени възглавници, има широки рамене и врат, както и горда брадичка, оприличаваща я на бик. Носи униформена престилка с къси ръкави и големите й ръце са като на културист, макар и да не са много мускулести — меки, огромни и розови. И сякаш за да създаде илюзия за височина и за да балансира сферичното си тяло, тя развява буйна лъскава руса коса. На главата й се мъдри жълта униформена шапчица, която лесно би могла да бъде сбъркана с кацнала пеперуда.
Момчето й се чуди и се пита какво е да си жена като тази, дали се чувства така внушително, както изглежда, с мощ на носорог, или понякога се чувства слаба и уплашена като по-дребните хорица. Със сигурност не. Тя е величествена, великолепна, красива. Може да живее по свои правила, да постъпва както си поиска и светът ще се отнася към нея със страхопочитание, с респект и уважение.
Не би могъл и да се надява да стане някога толкова едър като тази жена. Със слабата си воля и несигурност може да се преструва само на Къртис Хамънд. Но все пак опитва и казва:
— Казвам се Къртис. Татко ме изпрати да купя малко хляб.
Тя има напевен глас, ослепителна усмивка и сякаш го огрява със светлина.
— Е, Къртис, аз се казвам Донела, щото баща ми беше Дон, а майка ми — Ела. Нещата, които сервираме тук, са доста над обикновения хляб.
— Мирише страхотно. — В тиганите продуктите цвърчат и отделят ароматни пари. — Леле, не съм виждал никога място като това.
— Наистина ли? Не ми приличаш на расъл в гората.
Той примигва и се опитва да схване току-що чутото. Не може да се сдържи и задава въпроса:
— А ти?
— Какво аз?
— Расла ли си в гората?
Донела набръчка носа си. Това буквално е единствената част от нея, която може да се набръчка. Всичко останало е закръглено и дебело, гладко и прекалено набито.
— Къртис, разочароваш ме. Мислех те за добро и възпитано момче, а не за остроумен досадник.
Господи, отново беше стъпил с неподходящия крак, стъпил в купчина лайна, образно казано. Не можа да разбере с какво я обиди и не знае как отново да спечели благоволението й. Не смее да привлича голямо внимание към себе си. Не и когато толкова много безмилостни убийци търсят дете на неговата възраст, а той непременно трябва да намери храна за себе си и за Стария Жълтьо. Но Донела контролира достъпа му до хляба или каквото и да се нарича там.
— Аз съм възпитано момче — уверява я той. — Майка ми винаги се гордееше с мен.
Суровото изражение на Донела леко се смекчава, макар че очарователната усмивка, с която го посрещна, не се появява отново върху лицето й.
Като говори това, което му подсказва сърцето, той постъпва най-правилно и сигурно:
— Ти си толкова красива, великолепна, прекрасна, госпожо Донела.
Но дори комплиментът му не успява да запали отново сияйната й усмивка. Всъщност меките й розови черти изведнъж стават твърди като камък и достатъчно студени, за да сложат край на лятото в цяла Северна Америка.
— Не ми се подигравай, Къртис.
Той разбира, че отново я е обидил, и в очите му се появяват сълзи.
— Само искам да ме харесаш — оправдава се той.
Умолителната нотка в гласа му би накарала всяко друго уважаващо себе си и гордо момче на негово място да се засрами.
Разбира се, в момента той не е горд, а установява контакт и комуникира, което е несравнимо по-трудно отколкото да извършва опасни подвизи и героични дела.
Бързо губи самообладание, не му достига самообладание. Така никой беглец не би могъл да продължи успешно легендата си. Перфектната поза е ключът към оцеляването. Майка му винаги казваше така, а тя винаги знаеше какво да прави в такива случаи.
През две табуретки от Къртис един шофьор с побеляваща коса вдигна поглед от чинията си с пиле и гофрети.
— Донела, не притеснявай хлапето. То не искаше да те обиди. Нямаше предвид това, което си мислиш. Не виждаш ли, че не е добре?
Лека паника обзема момчето и то се вкопчва в ръба на плота, за да не падне от табуретката. За миг му се струва, че е станал прозрачен за тях, че са го познали като най-търсената риба, за която са хвърлени толкова много мрежи.
— Затваряй си устата, Бърт Хупър — скара му се Донела. — Човек, който носи наполеонки и комбинезон вместо нормални панталони, не може да ми бъде съдия.
Бърт Хупър не се обижда от тази забележка, а се засмива и отговаря:
— Ако трябва да избирам между удобството и това да съм сексуален обект, винаги ще избера удобството.
— Хубаво е, че си мислиш така — казва тя. — Защото никой не те възприема като сексуален обект.
Момчето вижда как на лицето на сервитьорката отново изгрява сияйната усмивка, усмивка на богиня.
Донела се обръща към момчето:
— Къртис, извинявай, че те скастрих.
Той се старае да овладее чувствата си, но плачливо отвръща:
— Не разбирам с какво ви обидих, госпожо. Майка ми винаги казваше, че най-добре е да се ръководиш от това, което ти диктува сърцето, което и направих.
— Ясно ми е, захарче. В началото не видях, че си… едно от ония създания с чиста душа.
— Ами тогава… мислите ли, че не съм добре? — Той силно стиска ръба на плота, все още го е страх, че ще го разпознаят като беглец.
— Не, Къртис. Мисля си, че просто си прекалено искрен и сладък за този свят.
Думите й го успокояват, но и го разконцентрират. Той отново се опитва да й направи комплимент, говорейки искрено и разчувствано:
— Вие сте красива, госпожо Донела, толкова сте внушителна, можете да живеете по свои собствени правила, като носорог.
Бърт Хупър се засмива бурно и едва не се задавя с пилето и гофретите. Пуска вилицата в чинията и взима чашата си с кола. Прихва в чашата, а колата се пени от ноздрите му. Лицето му е червено като рак.
