трогваща реч — и покъртителна музика за фон. От друга страна, ако не можеше да се очаква нищо друго, освен безнадеждност, тогава прогонването на илюзиите не беше за предпочитане.
Мики отново се върна на мястото си.
— Къде изчезна Лукипела?
Лейлъни погледна през кухненския прозорец, но сякаш впери поглед някъде далеч във времето и пространството, далеч от останалата на тъмно Калифорния.
— Монтана. Онова място в планините.
— Отдавна ли?
— Преди девет месеца. Деветнайсети ноември. Рожденият ден на Луки беше на двайсети. Щеше да стане на десет години. Във видението на доктора — онова, в което твърдеше, че ни е видял излекувани от извънземни — това трябваше да стане, докато навършим десет години. Всеки от двама ни щеше да бъде преправен наново, обещаваше той на Синсемила.
— Странни светлини в небето — цитира Мики. — Бледозелени лъчи, които те поглъщат и засмукват в космическия кораб.
— Аз не съм ги виждала с очите си. Казаха ми, че това се е случило на Луки.
— Казаха ти? — обади се леля Джен. — Кой ти каза, скъпа?
— Псевдобаща ми. Късно следобед през онзи ден той паркира караваната до пътя. Не на къмпинг. Не беше дори паркинг или хижа с тоалетна и маса за пикници. Навсякъде гора. Каза, че по-късно ще паркираме в къмпинг. Първо искаше да ни заведе на едно специално място на няколко километра оттам. Някой си на име Карвър или Картър твърдял, че е бил отвлечен преди три години от пурпурни медузи от Юпитер или не знам откъде си. Рекох си, че пак ще ни влачи както обикновено, но когато откачи джипа от караваната (който теглехме с нас), каза, че иска да вземе само Луки.
Момичето замълча.
Мики не я притисна за повече подробности. Искаше да разбере какво е станало, но при мисълта какво можеше да чуе, се ужасяваше.
След няколко минути Лейлъни отмести погледа си от прозореца и се обърна към Мики:
— Знаех какво става. Опитах се да тръгна с тях, но той… Престън не ме пусна. А Синсемила… Тя ме дръпна назад. — Из коридорите на паметта на момичето премина призрак, малък призрак с деформирано бедро и таз. На Мики й се стори, че усеща формата му и вижда сините му очи. — Помня как Лукипела тръгна към джипа, куцукайки с протезата си. Единият му крак беше неподвижен в коляното, въртеше бедрата си по оня смешен начин. Лицето му не се виждаше ясно, защото стъклото на караваната беше мръсно. Стори ми се, че помаха за сбогом.
Глава 14
Изпъчил се на табуретката при гишето на закусвалнята, бедният глупав Бърт Хупър знае, че е шофьор на камион, че яде пиле и гофрети, но не съзнава, че е абсолютен Форест Гъмп, добросърдечен, но въпреки това идиот. Без да храни към никого зли намерения, той сочи към коридора, който води към тоалетната.
Двамата каубои тръгват към Къртис.
Донела им вика нещо, но дори тя, с нейното туловище, не може да ги спре само с думи.
Вдясно от Къртис се намира врата с малко стъклено овално прозорче. Прозорчето е прекалено високо, за да може да погледне през него. Затова бута вратата и влиза вътре, без да знае какво го чака там.
Озовава се в голяма кухня с под от бели керамични плочки. Редици с големи фурни, котлони, хладилници, мивка и маси за готвене, всичките от неръждаема стомана, блестящи и лъскави. Между тях има тесни коридорчета, през които едно дребно момче, ако се навежда, коленичи и пропълзи, ще може да избяга.
Не всички ястия се приготвят от двамата готвачи в салона. Кухненският персонал е голям и има много работа. Изглежда, никой не проявява интерес към Къртис, когато той влиза.
Фурна до фурна, покрай дълги три метра котлони, редици с дълбоки тигани с цвъртящо в тях олио. После Къртис заобикаля дълга маса за готвене и бързо се шмугва в тясно работно коридорче с гумени постелки на пода. Стои приведен, надява се да не забележат каубоите. Гледа да не се блъска в хората от персонала, притиска се между тях, навежда се наляво, надясно, но вниманието им вече е насочено към него.
— Хей, хлапе.
— Какво правиш тук, момче?
— Внимавай къде вървиш!
Тъкмо влиза в следващото коридорче, когато чува как двамата се приближават. Не би сбъркал стъпките им. С арогантността и жаждата за кръв на гестаповци те с трясък влизат през вратата, токовете на ботушите им ясно и отчетливо тропат по плочките на пода.
Кухненският персонал първоначално реагира объркано. Никой не се осмелява да гъкне, всички застиват на местата си като манекени. Никой не дръзва да попита кои са тия двама нахалници, никой не трака със съдове, сигурно защото всички се страхуват, че те са агенти от федералните имиграционни власти и са тръгнали да прибират нелегалните имигранти. А тук има най-малки един такъв. Страх ги е, че ще сграбчат дори работниците с изрядни документи, ако те им се изпречат.
Само с присъствието си обаче каубоите вече са спечелили приятели на Къртис. Докато приведеното момче напредва педя по педя през кухнята, готвачите и помощниците им се отдръпват пред него, освобождават му прохода, закриват го с телата си, за да не го видят каубоите, и го упътват с едва видими жестове към задния изход.
Той е уплашен, в устата му изведнъж загорчава, сигурно от очаквания вкус на собствената му гибел. Дробовете го стягат и всяко вдишване и издишване представлява голямо усилие за него. Сърцето му бие като лудо — и въпреки това долавя вкусните аромати на печено пиле, шунка, пържени картофи. Страхът не успява изцяло да потисне глада му и макар че слюнката му е горчива, апетитът му не намалява.
Шумът отзад му подсказва, че убийците се опитват да го проследят. Хората от персонала разбират, че тези двамата не представляват закона, и се развикват.
Къртис се спира до една маса с чисти чинии и макар че все още е приведен, се осмелява да вдигне глава. Надзърта между две купчини чинии и вижда един от преследвачите си на четири-пет метра от него.
Ловецът има красиво и симпатично лице. Ако се беше усмихнал, вместо да им се зъби, ако си беше сложил маската на любезността, щеше да предразположи готвачите към себе си и те да му посочат къде е жертвата.
Но въпреки че Къртис понякога се лъже от външния вид, сега ясно долавя, че в главата на този има само мисли за убийства. Да изцедиш сок от изсушени праскови ще е по-лесно, отколкото да го накараш да прояви съчувствие. По-скоро камъкът би се разчувствал.
Докато се придвижва в коридорчето за приготвяне на салати, мрачният каубой се оглежда наляво и надясно, разбутва пред себе си мъжете и жените, сякаш са мебели. Партньорът му го следва, но се кани да избере друг път.
Служителите на ресторанта като че спират да протестират. Сигурно защото стоманеното безразличие на ловците към тях и хладнокръвната им упоритост са прекалено заплашителни. Можеш да видиш хора като тези само по телевизията — да стрелят по магазини или офиси заради решението на нечия съпруга да се разведе, защото стрелецът е бил уволнен или поради някаква друга шантава причина. Все пак с дискретни движения и кимвания работниците от кухнята продължават да насочват Къртис към изхода.
Приклекнал, клатушкайки се и използвайки ръцете си за равновесие, също като уплашена маймуна, момчето завива зад ъгъла и се озовава в голям касапски цех. Сблъсква се с един готвач, който гледа сърдито ловците. Облечен целият в бяло, той би могъл и да е ангел, като се има предвид, че държи плик с няколко хотдога, току-що стоплени.
Стаята е разтърсена от трясък, издрънчават счупени съдове. Някой от коридора се втурва през вратата. Към каубоите. Още по-тежки и забързани стъпки по плочките. Гласове. После викове: „ФБР! ФБР! Стой, стой, стой“!
Къртис сграбчва плика с храната. Изненадан, готвачът го оставя да го вземе. Със съкровището в ръцете момчето се шмугва покрай готвача, устремено към свободата си и обяда си, изненадано от пристигането на
