такава сила, че сега се отнасяше с любов към всеки, с когото разговаряше. — Никоя майка не може да мрази детето си, скъпа. Някоя майка в никоя страна.
На Мики й се прииска, и то не за пръв път, да беше дъщеря на Дженива. Колко по-различен щеше да е животът й тогава: нямаше да има никакъв гняв и самоунищожителни импулси.
Дженива срещна погледа на Мики и прочете чувствата й. Усмихна се, но после сякаш разчете и още нещо — нещо, което й помогна да разбере колко се залъгва за някои неща. Усмивката й угасна.
— Никоя майка в никоя страна — повтори тя тихо, след което обаче се обърна към Мики: — Поне аз винаги съм си мислела така. Ако мислех другояче, просто нямаше да… устоя.
Мики отвърна погледа си от Дженива, защото не искаше да говори за миналото си. Не тук и сега. В момента ставаше дума за Лейлъни Клонк, а не за Мишелина Белсонг. Лейлъни беше само на девет и въпреки всичко, което беше преживяла и през което беше преминала, за нея все още имаше надежда. Тя беше упорита и умна: имаше шанс, бъдеще, макар и в момента това бъдеще да висеше на косъм. В това момиче Мики видя надеждата за щастливия и чист живот, изпълнен със смисъл и целеустременост — качества, които определено не виждаше в своя.
— Една от причините, които ме карат да мисля, че мрази Луки повече от мен, е името, което му е дала — сподели момичето. — Казва, че ме нарекла Лейлъни, което означава „райско цвете“, защото може би… може би хората няма да ме възприемат само като жалък урод. Такава е старата Синсемила във върхови моменти на майчината си загриженост. Но също така казва, че познавала Луки още преди да го роди. Лукипела е хавайското има за Луцифер.
Ужасена, Дженива сякаш ей сега щеше да донесе брендито на Мики, но за да си пийне тя самата от него.
— Ами фотографиите? — продължи Мики. — Снимки на теб и Луки. Те биха доказали, че брат ти не е само плод на нечия въображение.
— Унищожиха всички негови фотографии. Защото когато се върнел заедно с извънземните, щял да бъде абсолютно здрав. Ако някой видел снимка на деформациите му, щял да разбере, че са го излекували извънземните. Тогава пришълците от друга планета щели да се окажат в опасност. Щели да са заети само с криенето си от ловци на извънземни и нямало да им остане време да оправят човешката цивилизация и да ни вкарат в Планетарния парламент с всички произлизащи от членството в него изгоди за нас. Синсемила и в това вярва. Сигурно защото така й се иска. Така или иначе, скрих две снимки на Луки, но те ги откриха. Сега единственото място, където мога да видя лицето му, е в спомените ми. Но аз всеки ден отделям по малко време и се концентрирам върху образа на лицето му, спомням си го в най-точни детайли, особено усмивката му. Никога няма да забравя лицето му. Никога няма да забравя как изглеждаше. — Гласът на момичето постепенно стана по-тих, но и по-въздействащ. — Не може просто така да живее десет години и после да изчезне, сякаш никога не е съществувал. Не е честно. Да пукна, ако не е така. Да пукна. Някой трябва да си спомня за него.
Осъзнала ужасното положение, в което се беше оказало момичето, леля Джен онемя от изумление. През целия си живот Дженива Дейвис беше намирала необходимите думи за утеха, и то за всяка ситуация. Знаеше как да облекчи изстрадалото ти сърце само като те погали нежно по косата, как да прогони страха ти, като те прегърне или те целуне по челото.
Мики беше уплашена. Никога през последните петнайсет години, ако не и преди това, не я беше обземал такъв страх. Отново се чувстваше пленник на съдбата си, на шанса, на вероятността, на опасните мъже. Чувстваше се безпомощна, каквато беше по времето на детството си и живееше под заплахата на същите тези сили. Нямаше представа как може да спаси Лейлъни. Не беше успяла да спаси и себе си. Безсилието я караше да мисли, че никога няма да открие в себе си мъдростта, куража и решимостта да промени напълно проваления си живот.
Лейлъни мълчаливо привърши и второто парче от пая. Мълчаливо и тъжно, сякаш ядеше не за да й хареса, а от името на момчето, което не можеше да бъде сега при тях на тази маса. Братът, който сигурно обичаше ябълков пай и чиято памет трябваше да бъде почетена сега.
Светлината се поколеба, пламъкът изсъска, змиевидния тънък дим се изви от угасналия фитил. Една от трите свещи изгасна и мракът се премести по-близо до стената.
Глава 16
Стрелба от оръжие, но и кренвирши. Ето ги ловците се приближават, но хаосът му дава прикритие. Навсякъде около него цари враждебност, но отпред го чака надеждата за бягство.
Дори и в най-мрачните мигове има светлина, стига да можеш да я видиш. Страхът е отрова, която разумът произвежда, а смелостта е противоотровата, която съхраняваш в душата. Във всяко нещастие се крие семето на бъдещия триумф. Надеждата спохожда не тези, които вярват в логичния ред на нещата, а тези, които се радват като деца на всеки следващ ден от живота си. Когато се изправиш срещу по-силен противник, разбираш, че ритникът в слабините му е съкрушителен за него.
Тези премъдрости и много други като тях са от „Голямата книга на майка за съвети за оцеляване“. Предназначена е за тези, дето ги гонят, и хамелеони по душа. Тази книга не е издавана, разбира се, тя винаги е в съзнанието на момчето. То вижда страниците й в ума си като тези на книга, която наистина чете. Глави след глави, пълни с почерпени от горчиви уроци мъдрости. Майка му освен най-важният за него човек беше и символът на съпротивата срещу потисничеството, защитник на свободата. Нейното учение — философията и практическите й съвети за оцеляване — се предаваха от последовател на последовател подобно на народни предания, запазени през вековете чрез преразказване от уста на уста.
Къртис се надява, че няма да му се налага да рита никого в слабините, но е готов на всичко, за да оживее. По природа е по-скоро мечтател, отколкото прагматик, повече поет, отколкото воин, но в момента това, че е стиснал кренвиршите до гърдите си, вижда нещо и поетично, и героично. Докото бяга, зад гърба му се разразява истинска битка.
Заобикаля масите или минава под тях, покрай високите шкафове с открити рафтове, пълни с подредени чинии. Прикрива се зад различните готварски прибори, чието предназначение ме е неизвестно. Къртис постепенно се приближава до изхода, към който го упътиха готвачите.
Никой обаче вече не го напътства. В момента за тях е по-важно да се прикрият зад нещо, за да не пострадат. Залегнали са по пода като войници по време на засада и тихо си казват молитвите. Твърдо са решени да си запазят скъпоценните задници.
Освен стрелбата Къртис чува как оловните куршуми рикошират със свистене или с мелодично звънтене от стените и металните повърхности. В същото време се забиват с едно „туп“! В дървото или пластмасата, пробиват пълни и празни тенджери. Улучените съдове се пръскат с трясък, от един повреден хладилник със съскане се издига пара.
Обикновено агентите на ФБР не започват да стрелят първи, което означава, че престрелката е предизвикана от каубоите. Тия двамата не биха прибягнали до насилие толкова внезапно, ако не бяха сигурни, че федералните знаят кои са.
Потресаващо развитие на събитията, което Къртис в момента не може напълно да проумее заради продължаващите трясъци и гърмежи. Ако федералните власти са разбрали за тъмните сили, които преследват момчето-сирак, тогава са разбрали и за самото момче. А щом могат да разпознаят преследвачите, значи могат да разпознаят и преследвания.
До момента на Къртис му се струваше, че го преследва цял взвод. Но може би е цяла армия. Враговете на неговите врагове невинаги са негови приятели. Определено не и в този случай.
Той завива в поредното работно коридорче. Пред него един от кухненските работници е седнал и се е свил на пода в ъгъла, парализиран от страх.
Плътно притиснал колене към гърдите си, младежът се стреми да стане колкото се може по- незабележим, за да избегне рикоширащите и заблудените куршуми. На главата си вместо шлем е сложил голям дълбок тиган от неръждаема стомана. Дължи го с две ръце, лицето му изобщо не се вижда. Сигурно си мисли, че това ще го предпази.
Някъде в кухнята крещи мъж. Сигурно е ранен. Къртис никога не е чувал как крещи ранен мъж. Това е ужасният агонизиращ писък. Често е чувал преди подобни викове. Трудно му е да повярва, че някаква си нищо и никаква рана от куршум може да предизвика такива изтерзани и ужасяващи звуци.
