Изпълнените със страх очи на младежа с тигана могат да се видят през малките дупки на съда. Дори когато говори на родния си виетнамски език под металния капак, смисълът е пределно ясен:
„Всички ще умрем“!
Къртис му отговаря също на виетнамски, предава му част от майчините мъдрости, които се надява, че ще го успокоят:
— Във всяко нещастие се съдържа семето на триумфа.
— Ненормалник! Побъркано момче! — реагира кухненският работник.
Изненадан, но прекалено учтив по натура, за да отвръща на обидата с обида, Къртис запълзява по- нататък.
Виковете действат на момчето като оцет на мляко. И макар че една гръмотевична канонада прекратява виковете, Къртис не се успокоява веднага. Вече няма апетит, но въпреки това продължава упорито да стиска сандвичите, защото вече знае, че гладът може да те споходи дори по време на най-смразяващия страх. Сърцето му се възстановява бавно, но умът му е пъргав, а тялото се нуждае от енергия.
А пък и трябва да мисли за четириногата си приятелка. „Добро куче. Ето сега идвам, куче“.
От изстрелите ушите му още пищят. Но след края на стрелбата Къртис е в състояние да чуе, че мъжете нещо викат, двама ругаят, а една жена непрекъснато си повтаря: „Света Дева Марио“. Гласовете им подсказват, че битката не е приключила и сигурно ще продължи още дълго. В нито един от гласовете не се долавя облекчение — само яд, напрежение и умора.
Когато стига почти до края на кухнята, той вижда няколко души, които са се струпали до отворената врата.
Решава да отиде при тях, но после осъзнава, че те всъщност бутат към входа голям хладилник, очевидно, за да заместят повредената стоманена врата.
Къртис не иска да се крие зад тази преграда, а да намери изхода, и то по-бързо.
Още една врата. Зад нея вижда малък килер, широк приблизително два и половина и дълъг три метра. В другия край на помещението също има врата. Това е хладилна стая с метални перфорирани рафтове от двете страни. Върху тях има пластмасови няколко литрови бутилки с портокалов сок, сок от грейпфрут, ябълков сок, мляко, кофи с яйца, пакети сирене и кашкавал…
Грабва бутилка с портокалов сок, като наум си отбелязва да се върне някой ден отново в Юта — ако се измъкне жив оттук — за да плати сандвичите и сока. Намеренията му са напълно искрени, но въпреки това се чувства като престъпник.
Всичките му надежди сега са във вратата в края на хладилното помещение. Къртис открива, че зад нея следва друг склад, в който се съхраняват неща, които не се нуждаят от охлаждане. Пакети със салфетки, тоалетна хартия, препарати за почистване.
Логично е този склад да има изход към рампа за товарене или към паркинг. Прекрачва вратата и логиката му е възнаградена. Топлият ветрец, свободен от кухненските аромати и мириса на барута, връхлита върху него като игриво куче.
Излиза направо на слабо осветено място за разтоварване и тичешком стига до другия му край. Четири бетонни стъпала водят към друг асфалтиран паркинг.
Повечето от колите тук сигурно са на персонала на ресторанта, на автомобилния сервиз, бензиностанцията, мотела и съседните обекти. Преобладават пикапите, а няколкото джипа са очукани и изподраскани от пясъка и камъните и вероятно ги използват не само за да ходят да пазаруват с тях.
С бутилката сок в едната ръка и пакета с хотдозите в другата Къртис се шмугва между два джипа. Сега трябва да изчезне, преди агентите на ФБР и ловците с каубойски шапки да попаднат на следите му.
Докато се провира в сенките между колите, Къртис чува викове и забелязва тичащи хора — прекалено близо до него.
Обръща се назад и се връща там, откъдето е дошъл, готов да стовари бутилката със сока върху главата на първия, който се доближи до него. Инструкциите на майка му за самоотбрана никога не са предвиждали да прибягва до помощта на кренвирши. Освен бутилката не може да разчита на нищо друго, освен да ги ритне в слабините.
Двама, трима, петима мъже изскачат пред него. Всяващата страх глутница от едри мускулести типове, всички с черни тактически елечета или черни якета с надписи „ФБР“ на гърдите и на гърбовете им. Двама носят пушки-помпи, другите са въоръжени с пистолети. Подготвени са, надъхани са, ядосани са. До такава степен вниманието им е съсредоточено върху задния изход на ресторанта, че никой от тях не забелязва Къртис. Той обаче продължава да стиска бутилката с портокалов сок и жалките си кренвирши.
Момчето поема с пълни дробове от тръпчивия пустинен въздух и тръгва на запад, прикривайки се зад колите. Не знае накъде да тръгне, но знае, че трябва да се отдалечи колкото се може по-скоро от тези сгради.
Заобикаля багажника на един додж и ето че вярното куче го чака — черна топка с бели петна. Животното стои нащрек, с изправени уши. Вниманието му е привлечено не от храната, а от забързаното темпо на господаря му.
„Добро куче. Хайде да се махаме оттук“.
То пъргаво се завърта и се впуска в лек тръс. Къртис се доверява на изострените му сетива и тръгва след него. Кучето едва ли ще го отведе направо към хората като онези каубои, които със сигурност са някъде наблизо, или пък към агентите на ФБР с настръхнали оръжия.
Глава 17
За всички останали, освен за Ноа Фаръл „Раят на самотните и отдавна забравените“ беше по-известен като болничен дом „Сиело Виста“. Истинското име на мястото, освен че обещаваше кътче от рая, даваше и доста пълна представа за това как изглежда чистилището.
Сам не знаеше защо е кръстил дома така. Животът го беше прочистил от всякакви сантименталности, макар че у него все още беше останала някаква страст към романтиката.
Не всичко в този клуб беше романтично. Изключение правеха испанската архитектура и тротоарите, очертани от ковани решетки и красиви лози. Въпреки тази привлекателност никой не идваше тук да търси любов или страстна авантюра.
Из цялата сграда подовете — балатум в сиво с оранжеви и сини петна — бяха безупречно чисти. Оранжевите стени с бели цокли създаваха ведра атмосфера. Чистотата и свежите цветове обаче не бяха достатъчни за Ноа да се настрои на вълна за почивка.
Това беше частна институция с отдаден на работата си и любезен персонал. Ноа оценяваше професионализма им, но усмивките и поздравите им му се струваха фалшиви. Не защото се съмняваше в тяхната искреност, а защото му беше трудно да се усмихне, когато се намираше тук. И защото идваше с такова чувство за вина, че беше твърде потиснат, за да изрази по-силни емоции.
Мина покрай стаята на медицинските сестри и в коридора на първия етаж. Ноа срещна Ричард Велънд. Ричард предпочиташе да му викат Рикстър — сантиментален прякор, който му беше дал баща му.
Рикстър се клатушкаше по коридора, усмихнат замечтано. С дебелия си врат, широки рамене, къси крака и ръце той предизвикваше асоциации с фантастични и приказни персонажи, но все благородни и добри. Добър трол или може би добросърдечно джудже на път към подземните мини.
За много хора лицето на болен от тежка форма на синдрома на Даун предизвикваше съжаление, объркване, смут. За разлика от тях всеки път, когато виждаше момчето — на двайсет и шест години, но в известен смисъл момче за цял живот — Ноа се замисляше за това колко несъвършени са всички синове и дъщери на тази земя и отправяше благодарност към Бог, че неговите недостатъци му бяха подвластни и той можеше да ги премахне, ако имаше воля.
— Малката оранжева госпожица обича ли мрака? — попита Рикстър.
— Коя е тази малка оранжева госпожица? — попита Ноа.
Рикстър беше събрал дланите си все едно, че вътре държеше съкровище, което щеше да поднесе като дар пред нечий трон или олтар.
Когато Ноа се наведе, за да види какво държи момчето, Рикстър разтвори леко дланите си. Вътре като някакво лакирано манисто лежеше оранжева калинка.
— Да не вземе да излети. — Той бързо затвори дланите си. — Ще я пусна на свобода. — Погледна през
